Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Юни 24, 2024, 21:42:09

Автор Тема: Фердинанд – между признанието и сатанизирането – от Тома БИКОВ  (Прочетена 271 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен фелдкурат Ото Катц

  • Just Member
  • *****
  • Коментари: 1715
    • Профил
Една спорна статия на Тома Биков, свързана с една от оспорвана личност от нашата история.
За мен Фердинанд, заедно с Ж. Желев, са най-вредните личности в историята ни през последните 150 тодини.
 
Източник - https://filternews.bg/ferdinand-mezhdu-priznanieto-i-sataniziraneto-ot-toma-bikov/

Тома БИКОВ

„Искам да бъда погребан в любимата ми България.“ Тези думи стоят близо 80 години върху непогребания ковчег на цар Фердинанд в германския град Кобург. През тази година българската държава и царското семейство най-после се осмелиха да изпълнят желанието на монарха, който е управлявал страната повече от 30 години, и то в един от най-динамичните периоди от историята ни.

Образът на цар Фердинанд в българската историография е пропит с митове и е грижливо сатанизиран най-вече през периода на социализма. Може би връщането на тленните му останки на родна земя ще бъде възможност за преразглеждане на цялостната му роля за българското движение. Едва ли краткият етикет „виновник за две национални катастрофи“ би могъл да обобщи трите десетилетия, в които цар Фердинанд не само управлява, но и модернизира, европеизира и развива изключително много България. Самите „национални катастрофи“ биха придобили доста по-сериозна историческа плътност, ако бъдат разгледани в цялостния си контекст. В него участват фактори като армията (най-силната обществена структура по това време и изцяло подкрепяща влизането на България в Балканските войни и в Първата световна война), ВМРО (организация, която оказва не само политически, но и криминален натиск върху политическия елит да влезе в Междусъюзническата и Първата световна война), общественото мнение, което е в огромната си част за война в името на присъединяването на Македония в нейната цялост към пределите на България. Към това трябва да се прибави и една значима част от политическия елит, която иска всичко или нищо от историческата ситуация, валидна в началото на ХХ век. Впрочем, ако все пак даваме оценка на цар Фердинанд от гледна точка на териториалните придобивки, то трябва да отбележим, че при управлението му и въпреки националните катастрофи в неговия край България придобива Пиринска Македония, с което увеличава територията и населението си. След края на Първата световна война е загубена Южна Добруджа, но тя е върната по мирен път от сина му цар Борис III през 1940 година.

Ако позицията на нашата историография, която търпи известни плахи промени след 1989 година, е да хвърли вината за двете национални катастрофи само на цар Фердинанд, то справедливостта изисква да сме благодарни единствено на него за постиженията преди тях. Сред тези постижения например е обявяването на независимостта през 1908 година. Годините между 1902 и 1912, които са наречени „тлъстото десетилетие“, пък са един от най-значимите периоди на модернизация и укрепване на българското влияние в региона. Именно те са предпоставката към 1912 година българската армия да се съизмерва с османската, а по време на Балканската война Гърция и Сърбия да са в положение на младши партньори спрямо България. Разбира се, тези постижения са колективни, така както са колективни загубите в Междусъюзническата и Първата световна война.

Цар Фердинанд обаче има и редица индивидуални постижения, които не са оценени по достойнство, а за част от тях изобщо не си спомняме, че са негови. Морските градини в Бургас и Варна, речните паркове по Дунав и Борисовата градина в София са изградени по лично негова инициатива. За целта са поканени ландшафтни архитекти от чужбина, които да нанесат своя европейски стил върху османския пейзаж, който е актуален по българските земи в края на XIX и началото на XX век. Отново архитекти от чужбина изграждат едни от най-красивите сгради в българските градове. Сред тях например е и сградата на Народния театър. Създадено е Рисувателното училище в София, което днес е Художествена академия. Впрочем, когато предложението на цар Фердинанд за неговото създаване е направено в края на XIX век, един от най-ерудираните политици по онова време, какъвто е Петко Каравелов, пита от парламентарната трибуна: „Всичко ли оправихме, та започнахме да строим и рисувателно училище?“. Споделям последното, за да подчертая, колко е важна индивидуалната роля на цар Фердинанд за изграждането на културната инфраструктура, която функционира и до днес. В това отношение в своето настояще на български монарх той не се е ползвал нито с подкрепа, нито с разбиране дори и от страна на най-просветените политици.

Благодарение на сатанизирането на цар Фердинад, чиито политически действия по същество не се различават от действията на политиците от неговото време, в българската история има огромна празнина, която тепърва предстои да запълваме. Впрочем оставянето на исторически празнини се е превърнало в част от нашия стил и характер. Може би полагаме повече усилия, за да трием историята, отколкото да я свързваме и допълваме. Това ни лишава от възможността за устойчива и адекватна памет. Именно паметта е онази способност, която ни дава възможност да се ориентираме във времето и пространството. Често в националната памет и радостните, и трагичните исторически събития се възприемат като мигове, които са дошли изведнъж и без предизвестие и са си отишли по същия начин. Процесът, същинските мотивации на участниците и тенденциите, които пораждат и от които са част, сякаш са изключени от историческите ни разсъждения. Затова и в учебниците ни по история има много повече дати, отколкото разсъждения, много повече ритуалност, отколкото преживяване, много повече излишни, отколкото важни изводи.

Добрата новина от последните седмици е, че настоящият български политически елит възприе идеята за пренасянето на тленните останки на цар Фердинанд и погребването им на българска земя без възражения. По време на последния председателски съвет на Народното събрание въпреки различията на партиите по редица теми техните представители се съгласиха, че е редно най-малкото да бъде изпълнено желанието на монарха да бъде погребан в любимата му България. Дали това погребение, което неочаквано оформи политически консенсус, ще се превърне в начало на разумен разговор за историята, предстои да видим. А разумен разговор означава не да делим историческите фигури на добри и лоши и да им лепим етикети, а да изследваме техните инстинкти, разсъдък и мотивации. Последното е важно, защото може да се окаже, че тези инстинкти, разсъдък и мотивации са валидни и в настоящето и са част от самите нас, а по този начин техните грешки може да се окажат и наши.
“Когато думите изгубят значението си, хората губят свободата си.” Конфуций

Неактивен Maximus II

  • Just Member
  • *****
  • Коментари: 8964
  • Fuck the EU
    • Профил
Какъвто и да е бил Фердинанд, бил е наш монарх и мястото му на вече покой е на наша земя. Та кои монархии не са имали противоречиви монарси? Франция и Англия още спорят за едни крал и кралица, погребани във Франция, но британците си ги искат.

Трябва да имаме самоуважение, към историята и традициите си, и тогава и другите ще ни уважават, и да приемаме спокойно, каквото не ни допада.
Ние си ги избрахме!