Опознаваме, бих рекъл.
Ето вчера, например, си вървя из горите тилилейски и стигам края на целяното село. В раницата - мъничка самоделна дубинка, за разубеждаване на едри селски кучета с големи опознавателни апетити. От 30 метра съзирам в тревата си лежи първия страж, вълчак, строен един такъв. Навеждам се ритуално за камък, че заобикаляне няма и след като се уверя, че това го е видял, си захождам бавничко към него. Като се наближим, внимателно си разменяме местата от двете страни на пътя и се разминаваме културно. Без грам "бау" и "гък". След 20 метра пускам камъка демонстративно и стражът се връща към стражеските си функции, пък аз си продължавам необезпокояван и без излишна шумотевица.
Дубинката в раницата нали не сме я забраили ):->