Изясни се кой точно стои зад опита за завземане на фестивала, мотивите и причните са ясни като се знае партийната му принадлежност и обвързаност, както и професионалните му интереси и настояща позиция.
Остава да благодарим на журналистите които не се уплашиха и информираха обществеността, както и на музиканите които заеха позиция и защитиха фестивала в този му вид. Ясно е обаче, че апетитите на превратажиите остават, новият кмет на града който поради една или друга причина реши(най-вероятно заради силния обществен натиск) да не ги подпомогне, не е е много ясно каква позиция ще заеме в бъдеще. За момента тезата му е "не трябва да се правят резки промени", която звучи доста двусмислено.
Перипетии около фестивала „Мартенски музикални дни” https://kweekly.bg/publication/5464Екатерина Дочева, 22.11.2019
Мрачни неща стават в Русе в навечерието на 60-годишнината на международния фестивал „Мартенски музикални дни”. Още през юли бившият вече кмет Пламен Стоилов, който и в двата си мандата стоеше твърдо зад фестивала и беше гласувал абсолютно доверието на директора на фестивала, музиковеда Ива Чавдарова, която е и негова подчинена (работи в отдел „Култура”), изненадващо, а по-късно се разбра, че под натиск, внезапно назначи програмен съвет за 60-годишното издание на фестивала, пренебрегвайки почти готовата вече програма на Чавдарова за ММД-2020 и договарянията й с артистите. Изглежда за алиби на останалите герои от съвета, в него бе избрана единствената авторитетна фигура в музикален и обществен план, диригентът и композитор проф. Пламен Джуров. Той се оттегли веднага, след като разбра, че става дума за подмяна на всичко, което до този момент е представлявала програмната философия на фестивала. Ето съставът на този съвет, който пренебрегна всичко, което до този момент Чавдарова с активното съдействие на цигуларя Светлин Русев, който от 2-3 години прие да бъде артистичен съветник на фестивала, бе подготвила за празничното му издание: Ирена Петрова – Директор Дирекция „Култура и образование“, Мариан Савов – Директор на общинското предприятие „Русе арт”, Анна Сипос – Началник на отдел „Култура“, Иван Кюркчиев – директор на Държавна опера – Русе, Сунай Муратов – главен диригент на Държавна опера – Русе, Димитър Косев – диригент в Държавна опера Русе, Иван Токаджиев – сценограф, Йордан Камджалов – диригент, Михаил Кътев – концертмайстор на Държавната опера, Майнц, Германия, Ива Чавдарова – бивш началник отдел „Култура”, понастоящем експерт (предложено й е да работи предимно фестивалната програма преди основаването на този съвет). За да се разберат реалните мотиви на участващите в програмния съвет, е добре да се разгледа съставът му в неговата същност: Ирена Петрова, Мариан Савов и Анна Сипос нямат никаква експертиза, както днес е модерно да се казва, да правят музикален фестивал, нямат нищо общо с класическата музика дори като любители. Те са просто чиновници на общината. Анна Сипос, която, за изненада на всички, бе назначена на мястото на Ива Чавдарова, преди това е била ангажирана предимно с административна работа и въпросът с познанието и идеите как и с какви артисти трябва да се изгради едно фестивално издание стои далеч извън границите на капацитета й. Иван Кюркчиев като директор на операта в Русе, всъщност, е началник-работодател на Сунай Муратов и на Димитър Косев. Той редовно кани Иван Токаджиев да гастролира като сценограф в операта, както и диригента Йордан Камджалов да дирижира оркестъра на операта с марка Русенска филхармония. Ще отделя няколко реда и на поредното преместване на Камджалов в поредния окръжен град. Любимец на всички телевизии в България, той ги обикаля непрекъснато (не знам кога му остава време за световната кариера, която съобщава, че има), за да проповядва духовност, доброта, да съобщава за поредните си озарения от Космоса и така нататък. Сам себе си определя като визионер, а речта му е изпълнена с много изтъркани аматьорски клишета, например: „Чайковски е автор на абсолютната отдаденост и на абсолютното преживяване”, на които му се хващат и доста хора с претенции, че имат нещо в главата. Сюжетът Камджалов ми напомня пиесата на Ст. Л. Костов „Вражалец”. Много често се сещам за главния герой на пиесата (онзи сладкодумец, който разказа на омаяните от него как ще забогатеят, докато чудно ги мами), когато слушам Камджалов по телевизията или когато отида на негов концерт. Той мина през Варна – там го разбраха какво представлява и ангажиментите му секнаха. В Плевен е постоянен-гост диригент, а от една година е кацнал в Русе с още по-голям апетит. Втора година е предвидено той да открива фестивала (и ще го направи, естествено, с помощта на Кюркчиев, който налага диригента на оркестъра, на който е директор). Беше заявено, че ще е отново с Малер като на миналогодишния фестивал, този път с Втора симфония. Но неотдавна от различни източници разбирам, че ще бъде с Девета симфония от Бетовен, която в по-ранни традиции на фестивала се изпълняваше в деня на неговото закриване. Разбирам, че и закриването ще бъде поверено на Камджалов с участието или на Симфоничния оркестър на БНР, или с Фестивален оркестър(?!). Питам се кой фестивален оркестър – дали не е този, който бе създаден и се организира всяка година от директорката на музикалното училище Мария Дуканова. Тя някак бе пропусната в състава на програмния съвет, а всичко, свързано с този оркестър – от поканите до щимовете и концертите, е нейно дело.
Краткото обобщение за тази част от състава на програмния съвет е, че петимата – от Кюркчиев до Камджалов, са свързани от общия интерес бизнесът да върви. Допускам, че Кюркчиев, желаейки да оглави фестивала (в момента той е председател на програмния съвет, а от няколко дни и общински съветник от ГЕРБ в община Русе), се надява да оправи плачевното финансово състояние на институцията, която ръководи. Последният, концертмайсторът на операта в Майнц, Михаил Кътев, е внук на известния русенски партиен деец в годините на социализма със същото име, който бе и директор на операта (1975-1982), и директор на фестивала (1982-1988); и действително бе морално ангажиран с „Мартенски музикални дни”. Активът на дядото е единствената атестация на цигуларя от Майнц, която му дава основание, че и самочувствие, да се меси в програмирането на фестивала. А може би си е казал: „Щом Светлин Русев може, защо аз да не мога.” Липсата на ясна и реална самооценка отдавна е тумор в манталитета на нашенеца. Впрочем, видях, че и Кътев се е сложил да дирижира с оркестър „Метрополитън” от Букурещ, обявен като оркестър на фестивала „Джордже Енеску”, което просто не е истина. Истината е, че този състав е съвсем различна категория от оркестрите, които досега са гостували на фестивала с техни диригенти-професионалисти в програмните визии на Чавдарова и Русев.
Всъщност, те отдавна са готови с програмата за ММД-2020, в която, например, е предвидено участието на Румънския национален оркестър със солистка Елена Башкирова. Тази проектопрограма е великолепна, в нея е отредено резонно право да празнуват с концерти 60-годишнината на фестивала страхотни музиканти, които са допринесли за равнището на фестивала. Предвидени са и големи артисти, родени в Русе, които имат реална международна кариера – поради това уговарят своите участия на „Мартенски дни” доста по-рано – като Светлин Русев и Евгени Божанов, например. Но новоизпечените програматори считат, видите ли, че много често били идвали. Пада и участието на Емил Табаков и Софийската филхармония с Миса Солемнис от Бетовен (било трудно за публиката!!!). Няма да се състоят и концертите му с великолепните музиканти от русенския фестивален оркестър, съставен от инструменталисти, възпитани в Музикалното училище на града, които идват от цял свят, за да участват – защото си обичат фестивала. Тази година съставът гостува с огромен успех в Букурещ – на 1 април в престижната зала Атенеум със солист Светлин Русев. И при създалата се ситуация, Емил Табаков естествено е отказал участие и с фестивалния оркестър (а кой ще го организира, за това не се мисли), отказал е да влиза в съмнителни договорки с хора, които нищо не значат за фестивала. Нищо! Още по-страшно е, че и за тях традициите на фестивала не значат нищо. Дългогодишен приятел на „Мартенски дни”, който от 1995 година идва през две-три години със състава си, е Юрий Башмет. Човекът от 40 години е артист-мечта за всички концертни или фестивални сцени в света, но изглежда не е достатъчно световен (или може би е прекалено) за Камджалов, Кътев, Кюркчиев, Муратов и компания, които са съобщили, че няма за какво да идва Башмет. Не било интересно. Както не е интересно вече участието на Камерния ансамбъл „Софийски солисти” с Пламен Джуров, нито на Минчо Минчев. Отменен е и неговият майсторски клас. (Имам сведения, че е бил предложен майсторски клас по туба! – от серията „приятелски жестове”). И на ансамблите „Албан Берг” от Виена и „Музика нова” от София, и на солисти от Виенската филхармония, и на акордеонното трио „АМОС” с Красимир Щерев, и на Пламена Мангова с „Московски солисти”… Вместо това (според информацията, която имам), в тяхната програма четири фестивални дни са предвидени за гледане на музикални филми. „Нов момент” също е предложеният концерт в Арена МОНБАТ – Русе на челиста Лука Сулич, член на известното дуо 2Cellos, което се препитава успешно главно с кавъри на прочути поп и рок-хитове. За диригент е определен отново член на програмния съвет – този път Димитър Косев. Допускам, че оркестърът ще е отново русенският.
За тези, които не знаят какво извърши Чавдарова в този фестивал в десетилетията на пазарната икономика, се налага да припомня някои факти. С цената на изключителни усилия, тя удържа твърдо фестивалът да запази традицията, която има от самото си основаване. Продължителността му остана 2 седмици. Остана и световното равнище на гостуващи артисти: и в камерната ансамблова линия, и в бароковата линия. И в представянето на всички най-известни квартети по света – от „Джулиард” до Токио квартет. Толкова много големи артисти чухме в Русе! Имам чувството, че публиката така свикна с това равнище, че то започна да не й прави впечатление – хората го смятаха за съвсем нормално. Още нещо: фестивалът създаде на същата тази публика условия за нов слухов опит, като я поведе в откритията на съвременната музика, за което голяма заслуга има и композиторът, и диригентът Драгомир Йосифов, който дълги години бе доброволен сътрудник на фестивала, докато дирижираше хора „Проф. Васил Арнаудов”. Когато финансирането на общината не достигаше, Чавдарова тръгваше по институции и организации и допълваше финансовата рамка със спонсорски средства.
Естествено, вечни хора няма, няма и вечни позиции, но работата, която тя свърши, за да придобие този фестивал авторитета, на който се радва в продължение на десетилетия, е абсолютен гарант и аргумент за доверието, което можеше да й се гласува тя да има думата в определянето кой да я замести за нормалното и естествено развитие на фестивала, а не за неговото сгромолясване. Да не говорим, че елементарният морал изисква точно юбилейното 60-годишно издание на фестивала да не се отнема от ръцете и главата на човека, който близо 30 години показва и доказва, че фестивалното дело е преди всичко кауза, а не терен за дребни амбиции и сметки.
Впрочем, при такива случаи, когато се иззема някакво успешно развиващо се „предприятие” (и в 90% от случаите то се проваля, този не е, за съжаление, по-различен), винаги се сещам за фестивала „Пражка пролет”, който датира от 1946 година. Дългогодишният му директор, д-р Поспишил, остана такъв почти до края на живота си. Визионерството, капацитетът в една работа не са свързани с възрастта, определят се от други фактори, които обикновено не са ясни на хора със средни възможности и огромни амбиции.
Ако изобщо съзирам някаква надежда в цялата тази отвратителна история, тя е свързана с новия кмет на Русе. Дали ще намери време още в началото на мандата си да се насочи към този проблем, не мога да кажа. И ако го направи, дали ще съумее да върне нещата към професионална нормалност и здравомислие? Също не знам. За финал на този текст бих искала да припомня една мисъл на моя покоен приятел, диригента Емил Чакъров: „Ние, българите, сами си правим проблемите и после тичаме да ги оправяме. Оправим ли ги, сме много горди. А всъщност, тъпчем на едно място.”
За съжаление, не виждам никакво движение в обратна посока. Агресията на музикалния популизъм, на съмнителната култура, на печалбарството и на лошия вкус се поощрява и чрез мълчанието – никак не съм сигурна, че обществеността ще се произнесе в защита на досегашния облик на фестивала. И на неговия доскорошен ръководител. Както и повечето медии. Някои от тях дори няма да разберат за какво става дума. Другите, които казват, че са големи професионалисти, ще посрещнат събитията с отработен възторг и ще съобщят на читателите, слушателите и зрителите за „обновения облик на фестивала”. Така усмихнатата посредственост отново ще триумфира над изстраданата фестивална традиция и всички големи музиканти, които в продължение на десетилетия я създаваха.