Огледах се за цивилизацията. Така, по семейното дърво по клоните, белким я видя в перспектива.
Значи, дядо ми, в бял костюм както е модерно, и двамата му чичовци в потури, цървули и антерийки, както са си свикнали, на рецепцията на ултра скъп за времето си софийски хотел. Рецепционистът се навежда доверително към дядо ми и казва, господине, познаваме се, на Вас стая ще ви намеря, но на тези...ъ...господа не мога. Дядо ми го поглежда вежливо и доверително отвръща, да де, ама аз съм само изпълнителният им директор, те са собственици на фирмата. Ако не можете да ги уредите, ще сменим хотела.
Исторически потури и цървули, сестрата на дядо ми ги подарила на музея в Пловдив, да не се губи автентичността при експозициите. Опасна жена, няма стенограф-машинописец във Филибето, който да й нямаше страха, доде беше жива. Едва след като си взех дипломата с отличие, си призна на ученичките си, които ми бяха учителки, че ми е леля. Щото иначе можело и да погледнат през пръсти на някоя запетайка!
Същата леля, тогава в двайсетте си още години, през погледа на сега вече голям човек. Та, тогаз големият човек бил малък, къде 15 лазарника, и носел на батко си пищова в училище и говорел по селски. Тя го дръпнала един ден в ъгъла и рекла, виж, аз също съм от село и там така си говорим, но тук е училище, градско, и се говори друго яче. Та прибери патлака и акцента за вкъщи, а тук бъди любезен да се поправиш. Нея я няма вече двайсети и няколко години, той е в деветдесетте си, още го помни.
Та, дето вика Джузепе, всекиму неговата си цивилизация. Но и постоянното сиромахомилство не е кой знае каква култура, така мисля.