ЗА СУВЕРЕНА, НЕГОВАТА ВЛАСТ И ВЪРХОВЕНСТВОТО НА ЗАКОНА

[kаily]

ВСТЪПЛЕНИЕ

Причината, която ме накара да напиша това произведение, е отчайващото политическо невежество на българското общество. От държавния глава до последния партиен функционер, всички употребяват понятия като "обществен договор", " народен суверенитет", "върховенство на закона", "разделение на властите" и т.н., като влагат в тях съвършено невярно съдържание. И тъй като не чух нито един публичен опит, от когото и да било, да се осветлят правилата на обществения порядък, то реших да направя това, което другите не са свършили било поради простотия, лъжеобразованост, страх или подлизурщина. Ето защо, в следващите глави съм се постарал да дам едно достъпно обяснение на принципите на политическото устройство, както и да анализирам политическия ред в България, и да предложа препоръки за неговото подобрение.

Основната цел на това произведение е да допринесе за подобряване живота на българите, тъй като общественото развитие се определя от писаните правила, а не от случайността. У нас съвършено погрешно се счита, че политическото управление зависи единствено от личните качества на управляващите. Това не е вярно, защото видът, а най-често и резултатите от всяко управление, зависят от конституционния ред, а не от политическите представители. С други думи, каквито са правилата на политическата игра, такива са и политическите играчи и самата политика. Именно това неразбиране за механизмите на обществения порядък ни води към една честа смяна на политически водачи, без това да е довело до съществена промяна на характера на самото управление или неговите резултати.

От друга страна, общественият напредък и материалното благополучие са пряко зависими от политическата система. Поради тази причина няма да е пресилено да се каже, че характерът на политическото устройство предопределя стопанското развитие. Сигурно мнозина биха се изсмели на това твърдение, но нека знаят, че най-голямата глава в книгата на Монтескьо "За духа на законите" се нарича "За валутния курс", както и че в своя "Втори трактат за управлението", в главата "За собствеността", Джон Лок описва трудовата теория за стойността много преди Адам Смит и Дейвид Рикардо. Изобщо философите, систематизирали правилата на политическото управление, винаги са го свързвали със стопанските отношения и никога не са ги разглеждали като две различни неща, които нямат връзка помежду си и съществуват сами за себе си.

Поради горепосоченото, познаването на принципите на политическото устройство се явява обществена необходимост.

ЗА ОБЩЕСТВЕНОТО УЧРЕДЯВАНЕ

Първо философите, по силата на логиката, а после и историците, по силата на фактите, доказали, че общественото учредяване се осъществява, когато група от хора приемат да се подчиняват на общи правила за съвместно съжителство. Напускането на естественото състояние на природно равенство и влизането в положение на подчинение означава, че хората приемат върху тях да бъде упражнявана власт. Така, същността на общественото учредяване е в съгласието на хората да се подчиняват на закони, различни от природните. Веднъж дали такова съгласие, хората трябва да решат на кого ще се подчиняват, т.е. трябва да посочат този, който ще разполага с власт над тях. След като бъде взето това решение, волята на хората се закрепва чрез сключване на договор, който посочва източника на властта или суверена, и при който всеки човек се явява отделна страна. Ето защо, общественото учредяване се счита за извършено, когато се посочи суверена. И обратното, смъртта на дадено общество се счита за легитимна, когато се състави нов обществен договор, който посочва нов суверен. Така общественият договор се изразява в избора на суверен.

ЗА ВЛАСТТА

Властта означава само едно - да се управляват хората. При осъществяването на това действие има само две страни - суверенът и самите хора, които подлежат на управление. Изработването на обществените закони, които постановяват какво да бъде поведението на всеки човек, е първата и най-важна проява на власт, и следователно правото да се изработват закони е основата на общественото управление. Втората по важност част от управлението се изразява в осъществяването на законите, т.е. тяхното изпълнение, което прави изпълнителната власт втора по значение. И накрая идва ред на онази част от управлението, която трябва да отсъди как се изпълняват законите, а именно съдебната власт. Мнозина биха сметнали, че тази дейност съвпада с изпълнителната власт, но тя е отделена от нея, защото никой не може да съди сам за своите действия.

ЗА ВЪРХОВЕНСТВОТО НА ЗАКОНА

Както вече бе казано, основният закон на обществото, или както се нарича още общественият договор, посочва източника на властта или суверена. Този закон е върховен и стои над всички други закони и те от своя страна могат да се създават само в съгласие с него. Ето защо, върховенство на закона означава само едно - реална власт в ръцете на суверена. В противен случай е невъзможно да има суверенна власт. Така, суверенът разполага с властта да съставя законите, да извършва изпълнителската дейност, да правораздава и съставя органите на управление. Когато суверенът извършва всички тези дейности пряко, без да прехвърля другиму права, върховенството на закона е неоспоримо и безусловно, защото властта се прилага без уговорки. В действителност, суверенът може да управлява като прехвърли част или всичките си права по уговорка другиму. Именно така се упражнява властта в повечето държави, където суверенът в лицето на народа, прехвърля на пълномощници част от своите права с уговорката, че това е само за определен период от време. В този случай върховенството на закона е под условие, тъй като управлението се извършва в условието на ограничен суверенитет, защото властта е опосредствена. Следователно, колкото повече се опосредства властта на суверена, толкова по-малко суверенна е тя. Този съществен недостатък на непрякото управление дава практическа възможност за узурпация на властта и подмяна на суверена. Ето защо, върховенството на закона е най-добре гарантирано при прякото управление, защото тогава властта се упражнява без каквито и да е условия.

ВЪЗМОЖНИ СЪСТОЯНИЯ НА ТРИТЕ ВИДА ВЛАСТИ

Законодателна власт

Както вече бе казано, това е най-важната власт и нейното упражняване е от първостепенно значение. От това как се упражнява тази власт в най-голяма степен зависи постигането на върховенството на закона. С други думи, върховенството на закона е пълно само тогава, когато суверенът безусловно е единственият законодател. Ако в едно кралство кралят не е в състояние да прокара какъвто и да е закон, то властта му е формална, и това кралство или е фактическа република, или шепа хората са узурпирали властта. Когато народът е суверен, това означава, че той трябва да има неотменимото право на законодателна инициатива и законодателни решения. Следователно, народният суверенитет съществува само там, където гражданите, като част от тялото на суверена, сами предлагат закони и провеждат референдуми, на които ги одобряват или отхвърлят. Така се е упражнявала тази власт при античните демокрации.

Второто възможно състояние на законодателно устройство е, когато суверенът предостави законодателна власт под условие другиму, за определен период от време, но през това време не се отказва от правото си на законодателна инициатива и законодателно решение, и може пряко или косвено да контролира работата на законодателния орган чрез прилагането на вето.

Третият вариант е, когато суверенът прехвърли законодателна власт за определен период от време, през който той е лишен от законодателна инициатива и решение, и същевременно се е отказал от контрол. Тогава настъпва най-опасният момент за суверена, защото той на практика поверява властта безконтролно и неограничено. Това от своя страна винаги води до открита узурпация на властта през този период, в който суверенът е фактически подменен. В този момент, върховенството на закона е невъзможно, защото, на практика, суверенът е само наблюдател без да има някаква реална власт в своите ръце.

Четвъртият вариант е, когато суверенът е прехвърлил безусловно правото на законодателната власт на друго тяло. Това са случаите на конституционната монархия, когато кралят е прехвърлил на народа всичките си суверенни права без каквато и да е уговорка. В този случай заплаха за върховенството на закона не съществува, ако народът упражнява пряко законодателната власт и не се отказва при никакви условия от получените права.

Изпълнителна власт

Когато суверенът не упражнява пряко изпълнителната власт, то следва тя да бъде назначавана пряко от него. Това става, когато тези, които ще упражняват изпълнителната власт, се избират пряко от суверена, а съставянето на държавна администрация се извършва въз основа на писмени правила, които могат да се променят само от суверена. При този вариант, суверенът има неотменимото право да прави промени в изпълнителната власт, когато пожелае.

Вторият и най-разпространен вариант е, когато изпълнителната власт се съставя от някой, който е получил това право от суверена. Обикновено това е законодателният орган. В този случай суверенът си запазва правото на промени и контрол в изпълнителната власт, като контролира законодателния орган.

Третият и най-лош вариант е, когато суверенът не съставя изпълнителната власт, не може да прави промени в нея и да упражнява какъвто и да е контрол, а държавната администрация не се съставя по писани правила. Това става, когато изпълнителната власт се съставя от законодателния орган, който има неограничена власт за определен период от време.

Съдебна власт

Тази власт трябва да отговаря на едно много важно условие, а именно - да бъде неутрална, т.е. трябва да е лишена от пристрастия.

Когато суверенитетът е безусловен, суверенът правораздава сам и в случая няма никакво значение дали суверенът е крал или един народ. Когато суверенитетът е под условие, суверенът поверява правораздаването на някой друг или дава право на някой да съставя съдебната власт, т.е. да назначава съдии, които да отсъждат от името на суверена.

ЗА РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ВЛАСТИТЕ

Упражняването на властта почти никъде не се извършва пряко от суверена. Той обикновено упълномощава други лица, като им предоставя под условие своите права да управляват от негово име. Така, непрякото управление е довело до създаването на органите на властта, които фактически опосредстват властта на суверена, но не са самият суверен. Както вече бе посочено, опосредственият суверенитет крие опасност от узурпация на властта или подмяна на суверена, което поставя под съмнение върховенството на закона. Ето така, непрякото управление се сблъсква с един фундаментален въпрос: Как да се постигне върховенство на закона, когато властта на суверена е опосредственаω В тази връзка, първо в практиката, а после и на теория, е разработена така наречената система за разделението на властите. Тя има една основна цел, да разпредели властта по такъв начин, щото никой да не може по никакъв начин да заеме позицията на суверена, а следователно и да премахне върховенството на закона. Тази система се основава на шест правила.

Първото правило гласи, че нито едно лице, или група от хора, не трябва да упражнява по никакъв начин повече от една от трите вида власти, т.е. трите вида власти трябва да се поверяват на различни лица.

Второто правило гласи, че нито една от трите вида власти не трябва да разполага с повече правомощия от другите две. Това се прави, за да не може никой от пълномощниците на суверена да добие превес в управлението, т.е. всяка една от трите власти разполага с толкова правомощия, колкото и другите две.

Третото правило гласи, че властта се предоставя временно, така че никой да не може да задържи предоставените му правомощия за по-дълго време и така да изземе суверенитета.

Четвъртото правило гласи, че нито една от трите вида власти не трябва да се упражнява без контрол, т.е. никой, на който е поверена властта на суверена, не може неограничено и безотговорно да я прилага.

Петото правило постановява, че нито една от властите не трябва да участва в съставянето на другите две. Това означава, че представителите на изпълнителната и съдебна власт не трябва да участват в съставянето на законодателната власт, представителите на законодателната и съдебна власт не могат да участват в съставянето на изпълнителната власт, и накрая съдебната власт не трябва да се съставя от представителите на законодателната и изпълнителната власт. Суверенът е източникът на всяка власт и затова той съставя органите на всяка власт.

И последното шесто правило гласи, че суверенът трябва да прехвърля своите правомощия поименно, а не на група от хора, защото юридически групова отговорност не съществува, и следователно, суверенът не може да търси сметка за деянията на своите пълномощници през времето на техния мандат. Освен това, контролът е винаги персонален, което означава, че група от хора не трябва да упражнява власт, понеже върху нея не може да бъде установен ефикасен контрол.

Това са правилата, които трябва да осигуряват гаранция за суверена, а оттам и върховенство на закона. Тези правила дават основните насоки в уредбата на държавното устройство, когато суверенитетът е опосредствен

СЪСТАВЯНЕ НА ОРГАНИТЕ ЗА КОНТРОЛ

Ако суверенът не смята да се разделя със своя суверенитет, той трябва лично да следи за това как се упражнява властта или да упълномощи някой за това. Когато суверенът не желае да следи лично своите пълномощници, то тези, които трябва да извършват контрола върху властта, трябва да бъдат посочени лично от него, или не трябва по никакъв начин да бъдат свързани с представителите на властта. Ако представителите на някоя от трите вида власти могат да участват в съставянето на контролните органи или могат да влияят по някакъв начин за това, то е невъзможно да се осъществи ефикасен контрол, защото както никой не може да съди сам себе си, така и никой не може сам себе си да контролира.

СЪСТАВЯНЕ НА ДЪРЖАВНАТА АДМИНИСТРАЦИЯ

Разликата между пълномощниците на суверена и държавната администрация е в това, че първите взимат управленски решения, докато вторите само изпълняват. Държавната администрация обаче е онова средство, с което се упражнява властта в държавата. Ето защо този, който може да съставя държавната администрация, може да вземе властта на суверена. Поради тази причина, държавната администрация трябва да зависи единствено от суверена, а не от неговите политически пълномощници. Ако последните разполагат с възможността да съставят държавната администрация, т.е. да назначават хора, които са предани на тях, а не на суверена, то суверенът ще бъде подменен. Ето защо, суверенът сам съставя държавните институции или създава писани правила така, щото политическите пълномощници да не могат да се разпореждат самоволно с администрацията. Така, за защита на суверенитета и следователно постигане на върховенство на закона, се е стигнало до идеята за държавна администрация, която функционира независимо от политическите пълномощници. Колкото по-малко промени в държавната администрация могат да извършват политическите пълномощници, толкова по-суверенна е тя, и обратното, колкото повече възможности за съставяне на администрация по свое усмотрение имат политическите пълномощници, толкова по-малко суверенна е държавната администрация. Ето защо, постоянната държавна администрация означава само едно - суверенна власт. Там, където се извършват непрекъснати структурни и кадрови промени от политическите пълномощници, суверенитетът е под въпрос или е подменен.

ЗА ВИДОВЕТЕ УПРАВЛЕНИЯ

Характерът, или видът на едно управление, се определя не от това какви са неговите резултати, а от това кой упражнява властта. Ето защо, управлението не почива на добрата или лоша воля на управляващите, а на законите. Едно управление е еднолично, когато цялата власт е дадена на едно лице, то от своя страна може да извърши само добри дела, но това не променя характера на управлението, което е авторитарно. Едно управление е демократично, когато народът наистина разполага с властта. Този народ може да извърши много глупости и да си докара сам много беди, но по своя характер управлението е демократично, а не глупаво. И накрая едно управление е олигархично, когато управлява само една част от народа, а мнозинството няма достъп до властта.

ЗА ХАРАКТЕРА НА БЪЛГАРСКОТО УПАВЛЕНИЕ

В тази глава ще разгледаме не резултатите от управлението, а какъв е характерът на управлението, конституирано от българските закони.

Законодателната власт

Основна характеристика на законодателната власт в България е, че суверенът, в лицето на българския народ, е напълно лишен от правото на законодателна инициатива и законодателно решение. Това означава, че гражданите, които съставят тялото на суверена, по никакъв начин не могат да упражнят пряко правата си в най-важната от трите вида власти.

От друга страна, законодателният орган, който трябва да упражнява власт в името на суверена, е концентрирал в себе си толкова много правомощия, щото изпълнителната власт е слята със законодателната, а съдебната е силно зависима от нея. Това се дължи на факта, че законодателната власт в България участва в съставянето на другите две власти, като най-често изпълнителната власт се съставя от членове на законодателния орган.

Третата характеристика на законодателната власт в България е, че тя се упражнява съвършено безконтролно. Българският народ като суверен е напълно лишен от правото си да упражнява контрол върху решенията на законодателния орган. Суверенът в България не може да блокира нито едно решение на своите пълномощници, защото нито той, нито орган, съставен от него, разполага с това право. Същевременно суверенът не може да извършва промени в състава на законодателния орган.

Четвъртата основна характеристика на законодателната власт в България е свързана с начина на съставяне на законодателния орган. Той се съставя пряко от суверена, като правомощията се прехвърлят на група от хора, а не поименно. Българите гласуват пропорционално за политически партии, а не за отделни личности. Това е изключително важен недостатък на опосредствения суверенитет, защото, както бе отбелязано, групова отговорност не съществува и поради тази причина не може да се търси отговорност от пълномощниците на българския народ за техните деяния, нито пък може да се установи някакъв контрол върху тях.

От горепосоченото се вижда, че най-важната от трите вида власти в България е задължително опосредствена, като суверенитетът е ограничен до неговия възможен минимум. От всички правила за разделение на властите законодателната власт в България отговаря само на това за мандатност. Ето защо тази власт у нас се упражнява в условията на инцидентен суверенитет, понеже суверенитетът се проявява само в мига на избор на политически пълномощници, докато през периода на техния мандат суверенът е прост наблюдател, тъй като е прехвърлил абсолютно всичките си права и се е отказал да упражнява контрол.

Изпълнителна власт

Основната черта на тази власт е, че тя е напълно слята със законодателната, те двете се преливат една в друга. По принцип, при народния суверенитет, изпълнителната власт винаги е опосредствена. Един крал може сам да управлява, но един народ може да направи това единствено чрез своите политически представители. Ето защо разделението на властите при народния суверенитет се постига, когато се провеждат избори за всяка власт поотделно. Това става при така наречените президентски управления, където президентът разполага с изпълнителната власт, а парламентът със законодателната. Изборите за президент и парламент са две различни неща. У нас конституционният ред повелява сливането на двете власти, тъй като изпълнителната власт се съставя от законодателната и затова изборите за тези две власти се провеждат едновременно. Суверенът на практика поверява изпълнителната и законодателна власт в ръцете на едни и същи хора, тъй като за съставянето на двете власти кандидатстват едни и същи хора, по едно и също време.

Втората основна черта е, че всички органи, които трябва да контролират изпълнителната власт, се съставят от законодателната власт или от самата изпълнителна власт. Сметната палата се контролира от законодателния орган, а финансовите ревизори от Министерство на финансите. Така, тази власт се упражнява напълно безконтролно.

Третата характерна черта е, че поради преливането на двете власти, изпълнителната участва косвено във формирането на съдебната система.

Така в крайна сметка, изпълнителната власт има само косвена връзка със суверена, доколкото се съставя от законодателния орган. В действителност тази власт често се оказва съвършено несуверенна, тъй като през време на мандата законодателният орган често формира няколко правителства с противоположни политически програми. Ето защо, изпълнителната власт у нас е повече несуверенна, отколкото суверенна.

Съдебна власт

Първата характеристика на тази власт е, че суверенът не участва пряко в правораздаването. Институцията на съдебните заседатели разполага с толкова нищожни правомощия, че на практика не съществува реално в съдебната система. Освен това, изборът на съдебни заседатели не се извършва от суверена, а от представителите на съдебната власт, което е недопустимо и означава липса на суверенитет. Не може пълномощникът на суверена да посочва самия суверен.

Втората основна черта произтича от факта, че тя не се съставя пряко от суверена, а от политическите пълномощници, в лицето на законодателния орган, президенството, и което е потресаващо - от представители на самата съдебна власт. Една власт не може да участва в своето собствено съставяне, освен ако не е самият суверен. Това прави тази власт крайно несуверенна, защото се приема, че съдиите сами по себе си са източник на власт, което противоречи на конституцията.

Третата основна черта е, че липсва каквато и да е мандатност за по-голямата част на представителите на съдебната власт, т.е. тази власт е поверена в ръцете на тесен кръг от хора без каквото и да е ограничение във времето. Това, на практика, я прави вечна, защото се оказва, че дори не съществува условие, при което се упражнява народния суверенитет.

Четвъртата основна черта е, че контролните органи са назначени от изпълнителната власт, а не от суверена.

Изключително важна характеристика е липсата на неутралитет при избора на съдии. Всяко човешко решение е пристрастно, поради което и самият избор е пристрастен. Единствено изборът чрез жребий е безпристрастен.

От гореизложеното, съдебната власт в България може да се характеризира като политически зависима, абсурдна и пристрастна. Политическата зависимост произтича от факта, че политическите пълномощници участват в съставянето на Висшия съдебен съвет, Конституционния съд и инспектората. Абсурдът идва положението, че съдебната власт е поставена преди суверена, и тя самата се явява източник на власт. А пристрастието идва от начина, по който се избират съдиите.

Държавна администрация

Тя се съставя изцяло от изпълнителната власт и се контролира от нея по личното усмотрение на правителството. Това изключително важно звено от властта работи изцяло по желанията на пълномощниците на законодателния орган. Не съществуват абсолютно никакви писани правила относно структурата на държавната администрация, нито има правилник за нейното функциониране. Избраниците на законодателния орган, в лицето на правителството, разполагат с правото да създават каквато си искат структура на държавната администрация и да променят нейния кадрови състав, както намерят за добре. Законът за държавния служител не съставя постоянна държавна администрация, вярна на суверена, а узаконява неограничената употреба на властта от страна на представителите на изпълнителната власт. Контролният орган, който трябва да следи за работата на държавните чиновници, се назначава от министъра на държавната администрация, което означава, че чиновниците не могат по никакъв начин да разчитат на закрила от страна на този орган. Това от своя страна ги прави напълно зависими, и те или трябва да напуснат работа, или трябва да бъдат безусловно предани на политическите пълномощници, а не на суверена. Така, изпълнителната власт държи механизъм за кадрова политика в държавния апарат.

Заключение

Основното заключение е, че суверенът, в лицето на българския народ, не упражнява никъде властта си пряко. Суверенната власт е опосредствена до краен предел. Суверенът има само едно единствено право, и това е да си избере група от хора, на които да повери цялата си власт. Така, опосредственият суверенитет в България има следните характерни черти.

Първата черта е, че не съществува разделение на властите. Изборите за законодателната и изпълнителната власт са слети, като за тях кандидатстват едни и същи хора. Така, на практика, тези две власти се сливат, защото се поверяват в ръцете на едни и същи хора. От друга страна, законодателният орган концентрира по-голямата част от пълномощията на суверена, като излъчва от себе си изпълнителната власт и участва в съставянето на съдебната.

Втората важна характеристика на опосредствения суверенитет в България е, че властта се упражнява безконтролно, а при съдебната власт и неограничено, тъй като съдиите са несменяеми и без мандат. На практика не съществува нито един суверенен орган за контрол. Суверенът не може нито пряко, нито косвено, чрез упълномощени от него лица, да спира решенията на законодателния орган. Същевременно органите, които трябва да контролират изпълнителната и съдебната власт, се съставят от законодателната и от изпълнителната власт. Това от своя страна прави тяхното съществуване безсмислено.

Третата важна характеристика е, че властта в България се упражнява съвършено безотговорно, тъй като суверенът по закон прехвърля правата си не поименно, а на група от хора. По този начин е невъзможно да се контролират политическите пълномощници, нито и да им се търси сметка за деянията, тъй като юридически колективна отговорност не съществува. Има само морална такава.

Четвъртата характеристика е липсата на суверенна държавна администрация, поради правото на политическите пълномощници да съставят каквато си пожелаят структура на държавно управление, и да уволнят и назначат, когото си пожелаят в държавната администрация.

И последната характерна черта е абсурдното положение, при което съдебната власт предхожда суверена и съставя сама себе си. Този момент е изключително важен, защото политическите пълномощници, все пак, са получили права от суверена, докато представителите на съдебната власт никога не са били овластявани от суверена, който е източник на всяка власт.

Както вече бе казано, това състояние на политическо устройство е инцидентен суверенитет, тъй като суверенът проявява властта само в мига на избор на група от политически пълномощници. През време на мандата, суверенът е само наблюдател, защото е прехвърлил абсолютно всичките си права на власт. В действителност обаче, у нас се извършва подмяна на суверена. Когато започне съставянето на изпълнителната власт от законодателния орган, много от неговите членове, които, все пак, са избрани от суверена, преминават на длъжности в административния апарат. За техните места обаче не се провеждат нови избори, т.е. техните заместници не се посочват от суверена, а от партийните ръководители. По този начин се премахва и единствената проява на суверенна власт. Така, по време на мандата у нас властта е узурпирана от групата на една или няколко политически партии, които по договореност помежду си разполагат с конституционното право да съставят нов обществен договор, който да премахне настоящия суверен и да посочи нов такъв. Тогава какъв е характерът на българското управлениеω Монтескьо смята, че републиката бива два вида - демокрация, когато управлява народът, и аристокрация, когато управлява част от народа. По силата на конституционния ред в България управлява само част от народа - а именно партийните ръководства, които в действителност посочват състава на законодателния орган. Очевидно е, че в България няма демократично управление, тъй като видяхме, че народът губи дори и правото на избор на законодателни представители. Думата аристокрация обаче никак не подхожда на образованието и културата, които показват българските политици. Ето защо, аз считам, че у нас е по-правилно да се употребява думата олигархия, като към нея се прибави прилагателното "ориенталска", което напълно отговаря на историческите традиции и днешната действителност. Така, характерът на българското управление може да бъде определен като олигархичен с ориенталска авторитарност. Този характер на управление съвсем не произтича от личните качества на политическите ръководители, а от духа на българските закони. Именно поради тази причина, ръководителят на партията, която добие мнозинство в законодателния орган, винаги е обвиняван от малцинството в диктаторски методи на управление. В действителност, той просто упражнява властта така, както е посочено в конституцията. Ето защо, проблемът за характера на българското управление съвсем не почива върху личните качества на този или онзи политически деятел, а върху конституционния ред.

След като конституцията отнема прякото упражняване на власт от страна на суверена, след като слива властите, и законодателният орган разполага с правото безконтролно и безотговорно да упражнява почти цялата власт от името на суверена, след като депутатите се посочват от партийните ръководители, а не от народа, тези, които се сдобият с мнозинство в парламента, управляват не според собствените си прищевки, а според установения по закона начин.

[kаily]

ЗА СВОБОДАТА
След всичко казано, дотук трябва да се изясни понятието свобода. Мнозина смятат, че свободата е да можеш да правиш каквото си искаш. Това не е свобода. Свободата е да се упражнява власт и да се носи отговорност за своите постъпки. Ето защо, когато някой започне протести, то това е или израз на безправие, или пропаганда на малцинството от народа. Ако народът е свободен, той не протестира, а упражнява властта си. Правото на протест замества правото на власт и е доказателство за липсата на народен суверенитет. Правото на протест е прах в очите на народа, защото упражняването на свободно поведение не е свобода. Свободата е само когато реално се упражнява властта.
Тогава има ли свобода в Българияω Няма, защото, ако мнозинството от суверенния народ поиска да отзове свой пълномощник от законодателния орган, това е незаконно. Ако мнозинството от суверенния народ поиска да спре решение на законодателния орган или да наложи свое законодателно решение, това също е незаконно. Незаконно е суверенът да поиска оставката на министър или да контролира работата на изпълнителната власт. Според Жан Жак Русо суверенитетът не може да бъде отчуждаван. В България обаче волята на суверена е незаконна, защото суверенът е подменен. Ако българският народ беше свободен, сградата на парламента никога нямаше да гори, а депутатите нямаше да се крият от тези, чийто права упражняват. Ако българският народ беше свободен, той просто щеше да отзове няколко депутати и да ги замести с други, така че да се получи ново парламентарно мнозинство. Ако народът у нас беше свободен, у нас никога нямаше да се управлява чрез приятелски кръгове и братовчеди, така, както при абсолютните монархии владетелят се обгражда с вярна свита.
У нас мнозина продължават да твърдят, че през зимата на 1997 г. е бил сключен някакъв нов обществен договор. Това са глупости, защото законите останаха същите и народът има точно толкова права, колкото и тогава. И ако утре народът, като суверен, поиска да упражни властта си, на него отново ще му кажат, че това е незаконно. Там, където волята на суверена е незаконна, не може да има нито законност, нито суверенитет.
ЗА РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ВЛАСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ
У нас ориенталската авторитарност е толкова силна, щото обществото изобщо не разбира какво е това разделение на властите и непрекъснато го бърка със споделяне на властта. Политическите пълномощници, които съставляват малцинство в законодателния орган, винаги се оплакват, че тези, които съставляват мнозинство, не им дават достъп до властта, и така се погазвал основния принцип за разделението на властите. Разделението на властите не означава разделение на властта между отделните политически партии, а разделение на властта между суверена и неговите политически пълномощници, или разпределение на правомощията между трите вида власти.
По стечение на историческите обстоятелства, българите обикновено са живели под абсолютната власт на един човек. Вследствие на това историческо наследство, у нас се счита за демокрация това управление, при което народът живее под абсолютната власт на група от хора, които сам си избира. Страшното в случая е, че никой не разбира народния суверенитет, защото никой не говори за липсата на реална власт в ръцете на суверена. По силата на традицията и ориенталската простотия, българските политици се борят само за собствена власт, и то колкото се може повече власт. Ако мнозинството в парламента реши да сподели властта си с малцинството и започне да раздава министерски кресла, никой няма да обели и дума от недоволство. Ето така, в България се счита, че разделение на властите и върховенство на закона се постига само когато на всяка парламентарно представена партия се даде част от изпълнителната или съдебна власт. Това неразбиране на правилата на политическото устройство произтича от насила наложената монархия. В исторически план утвърждаването на народния суверенитет е станало чрез постепенното изземване на властта от кралете. Първо е била иззета законодателната, а след това и изпълнителната власт. Именно поради тази причина, при всички запазени монархии, изпълнителната власт се излъчва от законодателната, което е остатък от времето, когато кралят реално е разполагал с изпълнителната власт, но после е бил принуден да я предаде в ръцете на народа, представляван от парламента. Там, където монархията е била премахната изцяло или никога не е съществувала, изпълнителната власт се излъчва пряко от народа, чрез избора на президент. Така разделението на властта е неоспоримо, защото изборът на президент и изборът на парламент са две различни неща, а властите се поверяват на различни хора по различно време. Поради тази причина, парламентарната република е безсмислица, като политически ред, защото тя е копие на конституционна монархия, само че без монарх. От древността до наши дни републиките винаги са давали изпълнителната власт в ръцете на един човек (понякога и на двама), а законодателната е оставала в ръцете на народа или на специално съставен за това орган.
Ето защо, разделение на властта ще има не когато всяка партия се сдобие с министерство, а когато се провеждат отделни избори за всяка власт, когато изборите за изпълнителна и законодателна власти са две различни неща.
КАК ДА СЕ ПРИЛОЖИ НАРОДНИЯ СУВЕРЕНИТЕТ В БЪЛГАРИЯ, ЗА ДА СЕ ПОСТИГНЕ ВЪРХОВЕНСТВО НА ЗАКОНА
След като бе посочено, че върховенството на закона се постига най-добре, когато суверенът упражнява властта пряко, то следва да се търсят такива решения за държавно устройство, при които властта на българския народ ще бъде най-малко опосредствана. С други думи, за да се постигне върховенство на закона, трябва да се прилага пряката демокрация. Българският народ не е никакъв суверен, ако не може да прокара закон, не може да прекрати депутатски правомощия или не може да поиска оставката на министър. В тази връзка, изложените по-долу предложения ми се струват най-приемливи за българското общество, защото, както е известно, народът има само такива закони, каквито може да приеме.
За предимствата на пряката демокрация
Преди да изложа своите предложения бих искал да изтъкна някои от предимствата на пряката демокрация, защото не са малко хората, които не я приемат и я считат за неудобна. В подкрепа на тяхното мнение Монтескьо е заявил следното: "Тъй като в свободната държава всеки, който се чувства със свободна душа, трябва да се управлява сам; законодателната власт би трябвало да принадлежи на целия народ. Но понеже в големите държави това е невъзможно, а в малките е свързано с много трудности, необходимо е народът чрез своите представители да прави това, което не може сам.
Голямото преимущество на представителите е, че те са способни да обсъждат делата. Народът не е пригоден затова, което е една от големите слабости на демокрацията."
В действителност, това не е така. Самите политически пълномощници се излъчват не чрез жребий по волята на случайността, а след широко обсъждане от народа. Ето защо, не може да се твърди, че народът е неспособен на дебати. От друга страна, политическите пълномощници са хора, които сами са се предложили за такива. Те не са нито най-умните, нито най-образованите. Техният избор става по политически симпатии, а не по коефициент за интелигентност или образователен ценз. Нещо повече, хората, които превишават другите по своите умствени способности, никога не се занимават открито с политика, което е присъщо на мъдростта. Мъдрите хора са индивидуалисти, те обичат независимостта, те търсят истината и познанието. За тях е недопустимо да се слеят с група от хора, каквато е политическата партия. Те не обичат да командват или да бъдат командвани. Ето защо, те не присъстват на партийните събрания и не подскачат по митингите. Следователно, мъдростта стои извън залите на парламента. Всенародното обсъждане дава възможност да се чуе мнението на мъдрите, което иначе е невъзможно. От друга страна, колкото по-многобройна е групата от хора, която трябва да вземе решение, толкова повече мнения се изказват и така зададеният въпрос се разглежда от възможно най-много гледни точки. Поради тези причини, всеки един дебат, провеждан само от политическите пълномощници, стои по-ниско в интелектуално отношение от дебат, провеждан сред всичките граждани.
И на края, нека се отбележи какъв е произходът на опосредствения суверенитет. По този въпрос Жан Жак Русо заявява следното: "Идеята за представителите е съвременна; тя ни идва от феодалното управление, от това отвратително нелепо управление, което унизява човешкия род, опозорява званието човек. В древните републики, дори при монархиите, народът никога не е имал представители, тази дума е била непозната.". Поради тази причина, законодателният орган и неговите членове съвсем не трябва да се издигат в култ, защото това ни отдалечава от свободата.
Мнозина ще заявят, че след като мнозинството от хората не са изучавали правните науки, то законите, които ще изработят, няма да бъдат издържани от юридическа гледна точка, т.е. законите, изработени от народа ще бъдат лоши закони. Един закон е добър само ако се прилага, а се прилагат само тези закони, които народът приема и разбира. Ето защо, никой не може по-добре от народа да съставя закони, защото народът по силата на необходимостта ще състави прости и ясни закони, разбираеми за всеки, така че да се прилагат без проблеми. Ако един народ непрекъснато се нуждае от помощ при тълкуване на законите, то тези закони са лоши, защото са неразбираеми. В една държава има законност, когато гражданите познават законите, а не когато има хиляда катедри по право.
Отново по силата на необходимостта, народът ще има малко на брой закони. След като не може всеки човек да бъде юрист, то мнозинството от хората ще имат точно толкова закони, колкото могат да приемат. Ако изработването на законите се предостави в ръцете на най-големите светила в правото, то те сигурно ще изработят закони, които от гледна точка на правната наука ще бъдат перфектни, но тези закони ще си останат утопични правила, защото мнозинството от хората няма да ги разбира, така както не разбира какво пише в учебниците на студентите по право. Когато хората са далече от законите, те са просто жители на дадена страна, а не граждани. Гражданското общество съществува там, където има съзнание, основано на законите. Ето защо, пряката демокрация е най-прекият път към гражданското общество, защото тя не дава просто власт на народа, пряката демокрация създава такова силно съзнание за отговорност пред обществото, каквото никоя друга власт не може.
Но пряката демокрация има и друго предимство, тя цивилизова хората, прави ги по-културни и толерантни към чуждото мнение. У нас по силата на ориенталското единоначалие, всеки, който заеме управленска длъжност, смята себе си за единствено прав и е убеден в своята непогрешимост. Незачитането на мнението на другите, и най-вече това на суверенния народ, е най-характерната черта на българския политически живот. Българските политици са самовлюбени до такава степен, щото за тях всяко съмнение в тяхната правота е национално предателство, а всяка критика е опит за държавен преврат. Пак по същата логика, те смятат, че трябва да налагат своето мнение безапелационно. Те водят жестоки спорове помежду си, които винаги решават от позицията на силата. Ако някой политик не харесва президента, той обевява, че ще се самоубие, ако този, който е избран лично от суверена, не си подаде оставката. Ако някой политик не харесва своите политически опоненти, той пише срещу тях закони, които им забраняват да заемат изборни или административни длъжности. И така, през изминалото десетилетие никой на се сети да потърси суверенния народ като съдник в тези спорове. По силата на закона и по силата на логиката, само народът може да отсъжда кое е право и кое е криво.
Отчуждението на властта от народа поражда абсурдната професия "началник". Тя съществува само в тоталитарните общества, където народът никой за нищо не го пита. Така властта в обществото е в ръцете на малка група от хора, които само си разменят столовете. Когато две партии сключат съглашение, те първо си разпределят министерските кресла и чак след това решават каква политика ще водят. Поради тази причина, у нас е пълно със специалисти по всичко, които в крайна сметка от нищо не разбират, но тъй като са овластени, считат себе си за най-способните, защото в България важи правилото, че който е бил началник на погребален хор става и за началник на опера. Най-често, единственият критерий за заемане на управленска длъжност е предаността към партийните водачи, тъй като политическият елит цени най-вече това качество.
Пряката демокрация слага край на политическите пазарлъци и политическите назначения, и дава път на достойните и способни хора, които иначе са вън от политическата игра.
Народният суверените е по-добър от авторитарната власт на един човек или група от хора. Свободният народ не виси по барикадите, той отзовава тези свои политически пълномощници, които са го излъгали или не могат да се справят с поверените им задачи, и назначава нови. Разликата между народния суверенитет и авторитарната власт е в това, че при демокрацията, народът сменя управляващите веднага щом последните почнат да носят вреда, докато при авторитарната власт, управляващите се сменят само когато живота стане непоносим. И тъй като целта на всяко управление е по-добър живот, то очевидно е, че там, където народът разполага реално с власт, грешките се изправят по-бързо, и следователно се живее по-добре.
Ето това са някои от предимствата на пряката власт на суверенния народ.
Законодателна власт
Съставянето на тази власт е първостепенно значение, според Русо тя е "сърцето на държавата", според Джон Лок това е "върховната власт". Ето защо, тук суверенитетът не трябва да бъде инцидентен, а постоянен. Това означава, че суверенът в лицето на българския народ трябва да може да упражнява пряко законодателната власт. С други думи, гражданите, съставящи тялото на суверена, трябва да имат неотменимото право на законодателна инициатива, законодателно решение и законодателен контрол. Референдумът е висша форма на демокрация, защото това е пряката воля на народа суверен. В своя подкрепа аз ще приведа следната мисъл на Жан Жак Русо:"Суверенитетът не може да бъде представляван по същата причина, поради която не може да бъде отчуждаван; той се свежда по същество до общата воля, а волята не може да бъде представлявана; тук среда няма. Следователно депутатите на народа не са и не могат да бъдат негови представители, те са само негови пратеници; те нищо не могат да решават окончателно. Всеки закон, който не е ратифициран лично от народа, няма стойност: това не е закон..."
Ратификацията може да бъде и пасивна, Джон Лок я нарича "мълчаливо съгласие", т.е. всеки закон, приет от законодателния орган, който не е оспорен от гражданите, се счита за одобрен от народа. За да може обаче да се прилага процедурата на мълчаливото съгласие е необходимо гражданите да могат да инициират референдум. Именно това право дели олигархичното управление от демократичното, защото властта се прехвърля от една малка група от хора към целия народ. Понастоящем не може да се твърди, че суверенният български народ е давал своето мълчаливо съгласие, тъй като той не е имал право на гласно несъгласие.
Пряката демокрация съвсем не означава елиминиране на законодателния орган или неговото разтуряне, нито означава, че всяка седмица ще има референдум. Правото на пряка власт не допуска подмяна на суверена и безконтролно упражняване на властта от страна на политическите пълномощници. Тя предпазва обществото от политически сътресения и метежи, защото, когато народът суверен не е съгласен, той просто ще упражни властта си, а не прави барикади.
Прилагането на пряката демокрация не се изчерпва единствено с провеждането на референдуми. Пряката демокрация може да се прилага и при съставянето на законодателния орган. По този повод Монтескьо заявява следното:
"Хората много по-добре познават нуждите на своя град, отколкото нуждите на другите градове, и те по-добре съдят за способностите на своите съграждани, отколкото за способностите на своите съотечественици. Ето защо, членовете на законодателния орган не трябва да се избират от народа изобщо; целесъобразно е жителите на всеки крупен населен пункт да си избират свой представител"
Казано с други думи, законодателният орган трябва да се избира пряко и поименно от народа, което означава, че трябва да се въведе мажоритарна изборна система. Така всеки, който желае да стане депутат, ще трябва да разчита повече на своите лични качества, а не на партийната си принадлежност. Освен това, при мажоритарния избор избраникът защитава интересите, както на тези, които са гласували за него, така и на тези, които не са гласували, защото той е пряко зависим и отговорен пред всички граждани в избирателния район. При сегашния пропорционален избор, гражданите не могат пряко да се обърнат към своя представител и да му поставят своите условия лично, защото такъв просто не съществува. Ако някой депутат премине в изпълнителната власт, то следва неговия заместник отново да бъде избран от суверена, а не от политическата партия.
Най-важната характеристика на мажоритарния избор е, че народът може да отзовава отделни депутати и на тяхно място да назначава други. Така суверенът винаги може да има такова мнозинство в законодателния орган, каквото на него му е угодно. При пропорционалната изборна система, това е невъзможно, там трябва да се правят отново избори изобщо за всички депутати. Ето защо, постоянното право да се отнемат и делегират пълномощия прави властта гъвкава и суверенитетът сигурен. Правото на народа да отзовава своите представители обаче води до постигане в най-висша степен на ред и законност. По този въпрос Джон Лок заявява следното : "Понеже всяка предоставена въз основа на доверието власт за постигането на някаква цел се ограничава от тази цел, то когато тази цел отново се пренебрегва или се застава срещу нея, доверието трябва задължително да се оттегли и властта да се върне в ръцете на тези, които са я дали и които отново могат да се разпореждат с нея така, както сметнат, че е най-удачно за тяхната безопасност и сигурност. По тази начин общността постоянно запазва върховната власт, за да може да се брани от опитите и замислите на когото и да било, дори на своите законодатели, когато те се покажат като глупави или покварени, че да замислят и осъществят планове, насочени срещу свободите и собствеността на поданиците"
Именно в това е разковничето, защото народът суверен запазва върховната власт в свои ръце и така суверенитетът е безусловен, а върховенството на закона неоспоримо.
Всеки народен представител може да бъде отзован от своите избиратели, свалянето на депутатски имунитет трябва да е право единствено на избирателите, защото само този, който ти е дал собствено право и власт, може да ти го отнеме. Тук някои биха възразили, че когато се даде прекомерна власт на народа се създава несигурност и няма да може да се прокарва дългосрочна политика. Първо, властта не се дава на народа, тя му принадлежи, и ако има някой, който да разполага с прекомерна власт, това са пълномощниците на суверена, а не самият суверен.
Контролът върху решенията на законодателния орган не трябва да бъде оставен единствено в ръцете на народа. Суверенът в лицето на българския народ трябва да има институция, която също да може да преценява разумността на гласуваните закони. При някои народи това право е дадено на така наречена горна камара на парламента или на президента. В България парламентът винаги е бил еднокамерен, поради което не считам, че би се приела идеята за създаване на горна камара. Най-съвременната практика у нас дава право на президента, който е пряко избран от народа, да връща за поправка предложените законопроекти. По мое мнение, тази процедура се приема положително от българското общество, поради което считам, че то е готово да делегира правото на президента да налага истинско вето на законите и да иска референдуми.
Българската действителност показва, че горепосочените мерки съвсем не са достатъчни за да се укротят своеволията на политическите пълномощници. Всеки български гражданин знае, че законодателният орган у нас е място, където се извършват най-безсрамни нарушения на всички закони и на всякакъв морал. От никому неизвестния депутат до председателя на народното събрание, всички до един, без разлика на партийната си ориентация, си затварят очите, когато се гласува с няколко карти, и когато в залата има 20 човека, а на таблото е изписано, че има кворум. Именно поради тази причина е разумно да бъдат назначавани квестори, чрез жребий от народа, на които да е предоставено правото да преценяват дали присъстващите пълномощници са достатъчно за да се вземе решение. Нещо повече, разумно е всяко гласуване да става открито и поименно. След като политическите пълномощници са избрани чрез открити избори, то и действията им по време на мандата трябва да бъдат открити.
Изпълнителната власт
Вече бе казано, че истинското разделение на властите в една република съществува само при т.н. президентско управление. Тогава суверенният народ поверява изпълнителната власт на пряко избрания президент, а законодателната остава в ръцете на парламента. У нас, поради наличието на монархия, се е утвърдила практиката изпълнителната власт да се съставя от законодателната. Заради тази традиция българското общество трудно би приело президентско управление. Следователно, приложението на пряката демокрация трябва да стане при запазване на сегашния конституционен механизъм на формиране на изпълнителната власт. Тук обаче преобладава мнението, че изпълнителната власт не може пряко да се упражнява от народа. По този въпрос Жан Жак Русо заявява следното: "Законодателната власт принадлежи на народа и може да принадлежи само на народа. Лесно е обаче да се види, че изпълнителната власт не може да принадлежи на общността като законодател или суверен; защото тази власт се изразява само в частни актове, които са извън обсега на закона, следователно и на суверена, чийто актове могат да бъдат само закони".
В действителност обаче народът може да взима решения, които сами по себе си не са закони, но имат силата на такива. Това произтича от факта, че частните актове на правителството се основават на законите. Самите закони обаче не могат да обхванат всички възможни казуси и да фиксират с точност какво и как да се прави. Ето защо, много често изпълнителната власт сама трябва да реши как да постъпи, защото в определени случаи по един въпрос има няколко мнения и следователно множество възможни решения. Това важи както за външната, така и за вътрешната политика. Например, определено поведение на чужд дипломат според едни е най-брутална намеса във вътрешните работи на суверена, а според други най-добронамерена политика на чужда държава. В този случай, народът суверен има висшето право да отсъди и да нареди на изпълнителната власт как точно да постъпи. В областта на вътрешната политика например, изпълнителната власт решава какво, колко и как да се приватизира. От правителството зависи дали едно предприятие да бъде раздържавено чрез масова или касова приватизация. В този случай, народът суверен отново разполага с висшето право да нареди на правителството какво точно да направи. Ето такива са възможните решения, които суверенният народ може да взима, и които не са закони, но имат силата на такива. Така първият начин за упражняване на пряка демокрация при изпълнителната власт е чрез налагане на решения.
Вторият начин, чрез който може пряко да упражнява властта си, е посредством съставянето на изпълнителната власт. Това означава, че суверенът трябва да има правото да сваля министри, т.е. гражданите трябва да могат искат оставката на всеки член на кабинета чрез референдум. Мнозина биха възразили с довода, че тази процедура ще изисква много пари, и че така се отнема от оперативната свобода на изпълнителната власт. Според Адам Смит една държава може да бъде разорена единствено от нейното правителство, ето защо, разходите по един референдум винаги ще бъдат по-малко от вредите, които се нанасят от неправилното управление на който и да е министър. Освен това, никой премиер не би рискувал да си навлече гнева на народа, ако знае, че има неподходящ човек в кабинета си. Ето така в момента, в който се събере необходимия брой подписи за референдум, то представителите на изпълнителната власт, защитавайки собствените си позиции, ще направят всичко възможно, за да принудят неподходящия човек да напусне кабинета. Що се отнася до правото за съставяне на министерски съвет, то следва министрите да отговарят на изискванията на суверена, а не да получават власт вследствие на партийно-партизански съглашения и игри. Истината е, че много хора никога не биха станали министри, ако народът имаше право да ги свали от министерските кресла. Ето защо, правото на суверена да прави промени в органите на изпълнителната власт ще доведе до това да се търсят хора с качества, признати от мнозина, и тогава във властта няма да влизат хора, чието основно качество е партийната или роднинска привързаност. Правото на суверена да прави промени в органите на изпълнителната власт осигурява върховенство на закона, защото не позволя на народните пълномощници да се обграждат със свои верни хора, и така да се застрашава позицията на суверена. Освен това, защо народът да може да си избира депутати, а да не може да си избира министри.
Много важно условие за постигане на върховенство на закона е органите на изпълнителната власт да се съставят по писани правила. Това означава, че трябва да се установи със закон структурата на тази власт, и да се фиксират образователния ценз и професионален стаж за всяка длъжност, която се назначава от законодателния орган. По този начин ще се избегне излишната администрация и ще се укротят партизанските страсти.
Това условие е доста ограничително, но интересите на суверена го налагат като необходимо, тъй като българската действителност познава случаи, когато се правят министерства за точно определени хора.
Съдебната власт
За тази власт Монтескьо казва следното: "Съдебната власт не трябва да се възлага на постоянно действащ сенат, а на лица, които за известно време от годината биват изтеглени от народа, по начин, предвиден от закона, за образуване на съд, чиято дейност може да продължи толкова, колкото налага необходимостта.
По такъв начин съдебната власт, толкова страшна за хората, няма да бъде свързана нито с известно положение, нито с известна професия, тя ще стане, така да се каже, невидима и сякаш несъществуваща. Хората нямат непрекъснато пред себе си съдии; и се страхуват не от съдиите, а от съда.
Необходимо е даже при тежки обвинения нарушителят да се ползва по закон от правото си да избира съдии, или поне да може да отстранява от тях толкова, че на останалите да се гледа като на избрани от него.
Необходимо е даже съдиите да бъдат с еднакво обществено положение с подсъдимия или равни на него, за да не си помисли той, че е попаднал в ръцете на хора склонни към насилие над него"
Ако това, което смята Монтескьо бъде приложено веднага в България, то най-вероятно ще се стигне до съдебен безпорядък. Но ако искаме да имаме народен суверенитет, то без каквото и да е съмнение трябва да се стремим към това, щото българския народ да участва пряко в правораздаването. Ето защо, целта на реформата в съдебната система трябва да бъде само една - постепенно увеличаване правомощията на съдебните заседатели. Тъй като обществото не е готово веднага да поеме тази отговорност, то е разумно увеличаването на начално да се ограничи до по-малправомощията на съдебните заседатели първоките престъпления, докато народът придобие опит в правораздаването. Осъществяването на пряка власт в съдебната система

Мирослав Златев