Биджи бавно притвори очи в полудрямка. Напоследък сеансите по психодиализа* ѝ доскучаваха и се замисляше дали това не е повод да се оплаче. Беше стигнала едва до десета страница на черновата, а това все още ѝ се струваше крайно недостатъчен обем за една пълноценна и всеобхватна жалба, каквито се чувстваше призвана да подава. Утешаваше се с мисълта, че когато събере достатъчно материал, лесно би могла да напише психодиализен роман. Беше в пенсия вече няколко години и разполагаше с цялото време на света, а и за графоман като нея това изглеждаше подобаващо предизвикателство.
До нея беше Джовани, грубоват червендалест бивш шлосер, който навсякъде се представяше като Джовани Горини, макар да беше родом от Трънско, а не от Тоскана, и да носеше старо българско име. Той идваше по препоръка на приятеля си Кукурат Кукатц, който му беше обещал, че тук ще може да се излекува от болезнената си страст към праза и некулинарната му употреба.
Когато му оставаше време от срещи с клиенти, а напоследък това се случваше изключително често, Кукурат също присъстваше, неизбежно следван по петите от по-малкия си брат, който отскоро изписваше името си с непроизносим символ, но по-рано беше известен като Принс, и който винаги сядаше на земята до батко си и следеше с голямо внимание всичките му жестове и думи, както беше приучен от ранна възраст. Днес той беше в приповдигнато настроение, защото беше успял да открие и натроши на много малки парчета едно старо, но удивително добре запазено, Лего и една чисто нова Лайка, които брат му, известен по-рано като Принс, си беше закопал на уж скришно място в двора преди седмица. Единствено редовното чупене на играчките на малкия му помагаше да преодолее фобията си от сервитьори и шофьори, които го преследваха в кошмарите му, макар и да не помагаше за останалите му проблеми.
От другата ѝ страна беше бледият и изпит Фики, който не спираше да говори несвързано. Той отчаяно се бореше с анорексията си, от която започна да страда в казармата, след като се провали на почти всички тестове за физическа подготовка поради наднорменото си тогава тегло.
Срещу него седеше Пор, чието истинското име никой така и не разбра, но който май беше споделил веднъж, че се казва Порфирий и че е далечен потомък на леви белогвардейци. Кратък и неуспешен гурбет в Залива го беше изпълнил с омраза към всички араби и англосакси, най-вече към бившия му шеф Хасан Джоунс, който не беше безразличен към него, за съжаление, с твърде греховни помисли.
Отляво на Пор беше Пеньо Аревски, дребен и досадно общителен, странджанец, както сам твърдеше, въпреки твърдия си софияманския диалект, с неестествено дълъг и остър нос, сбръчкана кожа и лукави очи. Той се беше записал в групата след като правителството спря за частни лица интернета, към който отдавна беше болезнено пристрастен, но всъщност му беше интересно да ги наблюдава и му харесваше да им се надсмива вътрешно. Все пак те бяха най-близкото до семейство, което Пеньо някога беше имал.
Отдясно беше Майла, която беше попаднала при тях в търсене на рецепта за възпалението на третия си клепач. Тя беше едновременно и на много други места.
Малко зад нея прегърнати, което беше нетипично за иначе хладните и дори враждебни отношения между пациентите, бяха Марисол, дългокоса севернячка, която настояваше да се обръщат към нея с Маруся, и, почти една глава по-ниският от нея, Панайот – Понци – изключително шумен и понякога дори истеричен, но иначе безобиден, шишко. Бяха се запознали преди време като платена публика на едно мероприятие на Телевизия за България и бяха тук с надеждата да обменят опит как да бъдат още по-предани на Баца, защото досегашната им преданост към нея им се струваше неудовлетворително недостатъчна.
До тях зъзнеха Кьосетко, увит в знаме на Атака, за да се пази от цигани, и Гнус, с овехтяла фланелка на Мики Мауст и пробит портрет на Марх около главата си, чиято тежка рамка се впиваше във врата му. Въпреки че беше наистина студено, Маний, по бански и с шапка последен модел на Rob Press, играеше шах сам със себе си в миниатюрен пясъчник, в който едва се побираше, поздравяваше се за успешните си ходове и се удряше по главата, когато сбъркаше, а Шменгелс неуспешно се опитваше да му продаде компютърна програма за хороскопи, създадена от самия Изкуствен Интелект, с оригинален автограф.
В ъгъла Айскюб се беше свил на кълбо и трепереше. Въпреки че страната беше излязла от ЕС и НАТО и границите бяха надеждно затворени и се охраняваха от руската армия, на него продължаваха да му се привиждат тълпи от агресивни транссексуални мигранти, наети от Гревио да плячкосват предимно пеленачета и изобщо бели деца до пет години, за да ги изпращат за осиновяване в Норвегия или за органи в Косово. Света Мерудия се опитваше да го успокои с цитати от хабилитационния си труд, което само засилваше параноята му.
След оттеглянето на Шоко, на когото накрая му писна дотолкова, че пред сеансите с групата предпочиташе да ходи на плаж в компанията на бивши бойни съратници на Арафат, които в сравнение намираше за по-умерени, по-възпитани и като цяло много по-свестни, заниманията вече се водеха от Нойка Леопольдовна. Макар да закъсняваше за видеовръзката, тя все още се размотаваше в градината си, ако изобщо нещо на 67 северен паралел би могло да се нарече градина, и чакаше мусаката да се сготви, за да се включи на линия.
На монитора на стената междувременно предаваха резюме на по-важните новини от деня – срокът за издаване на изходни визи се оптимизираше от три на девет месеца, а кръгът на правоимащите се стесняваше, летището в Сарафово беше подарено на Поморийската республика за вечни времена, откриваха обновен изолатор за неблагонадеждни граждани на малък дунавски остров, министърът на здравето публично унищожи последната останала партида ваксини, а този на просветата – последния глобус. Всичко това се случваше след едва само няколко месеца от управлението на първата жена, избрана за премиер на страната. Чудесата се сбъдваха, а одобрението ѝ бързо достигна заветните 80%.
„Один живот имеем, живить его нада!“ – провикна се Фики, просълзен от благодарствен екстаз. Отведнъж разкъса пугавиците на рубашката си, прегърна Пор и почти понечи да го целуне, но се овладя навреме, след което започна, отначало неуверено, да припява вечния хит на Цеца, съпругата на покойния Аркан, чиито образ висеше на стената в тясната му бекярска стая, редом до портретите на Сталин и на Путин – „Пугавицааа, ни сам знала да си таква пугавицааа…“
Всяка прилика не е прилика. Спосибо.
*С вечна благодарност към Битанем за убийствено точния термин.
©Josip Salazar
