1. Каква е личната то позиция спрямо идеята работниците въф фирмите да са и дялопритежатели?
Скептичен съм. Предпочитам необходимата връзка между резултати и възнаграждение да не е през притежаването на дялове и дивиденти. Управлението е специфична, професионална дейност. Едва ли някой би упреквал Ленин, че не е ляв:
Мы не утописты. Мы знаем, что любой чернорабочий и любая кухарка не способны сейчас же вступить в управление государством. В этом мы согласны и с кадетами, и с Брешковской, и с Церетели. Но мы отличаемся от этих граждан тем, что требуем немедленного разрыва с тем предрассудком, будто управлять государством, нести будничную, ежедневную работу управления в состоянии только богатые или из богатых семей взятые чиновники. Мы требуем, чтобы обучение делу государственного управления велось сознательными рабочими и солдатами и чтобы начато было оно немедленно, т. е. к обучению этому немедленно начали привлекать всех трудящихся, всю бедноту
Същото е и с корпоративното управление - немислимо е без специални знания и обучение. Което ни поставя пред това да решим трябва ли работникът да има магистърска степен по корпоративни финанси, за да бъде привлечен към фирменото управление или поне разумно да управлява участието си. Справедливо отчитаща приноса система за възнаграждение, с нарастващи бонуси, би решила "вътрефирменото неравенство" или поне би спестила това този бизнес да "бълва" неравенство, а така също би стимулирала развитието му с полза за всички, включително и обществото или поне местната общност.
2. Какъф ти е проблемът с кооперативната форма на сопственост?
Нямам такъв проблем. Но, по скромните ми наблюдения, и тук ключов се оказва проблемът с управлението и квалификацията на управляващите. Например, кооперациите произвеждат относително добре, но продават обезпокояващо зле. По нашите места имахме по едно време идея за създаване на т.нар. "маркетингови кооперации", на които да се възложи реализацията на продукцията.
3. Как спорет тебе трябва да се реши проблемът на гражданите, живеещи ф деиндустриализирани и лишени од инвестиции опщности?
На първо място този проблем трябва да се изследва системно. Убедено твърдя, че към момента, в България знанието по тези въпроси е на отчайващо архаично ниво. Тук само ще спомена, че основният фактор е демографският. И, уви, считам, че волунтаристични публични инвестиции в самоцелна реиндустриализация ще са изключително неефективни и неефикасни. Съвсем друг е въпросът, че правата на споменатите граждани трябва да бъдат гарантирани чрез осигурени и гарантирани от държавата стандарти на здравни, образователни, културни, комунални, транспортни и социални услуги. Включително и с дотации към частни доставчици на услуги. За българските условия, зоните на депопулация и последваща деиндустриализация могат да бъдат оживени с програми, които да ги трансформират в зони за рекреация и здравни услуги. При това с възможно най-високо качество така, щото да се превърнем в един от европейските лидери в този перспективен бизнес.
4. Как точно виждаш решението на конфликта между идеята за растеш на икономиката и факта, че живеем ф среда, разполагаща с краен брой ресурси?
Ще започна със задължителната уговорка, че основният ресурс е човешкият ресурс. С него ни е проблемът, най-кратко казано. Ресурсите са ограничени по дефиниция, в това спор няма. Но пък и ние сме далеч от това да сме изчерпали възможностите за отдалечаващо ни от критичната точка нарастване на ефикасността и икономичността, с които ги ползваме. Има широко поле за работа и изява в това. А си и струва. Неумно потребяваме. Твърдя, че ако подобрим качеството на човешките си ресурси, то и проблемът с всички останали (ресурси) няма да е тъй остър, за какъвто в момента прогнозите алармират. Колкото до България, в предния си живот, комай, всички сме натрупали заслуги, защото живеем в "земен рай". Но тази Райска градина си иска ... паркоустройството и поддръжката. И тук роля на левите е да застанат срещу хищническото и при това, в повечето случаи, брутално неумно грабене на публичните ресурси, с които е богата страната ни.
