УИЛСОНУ
Ce siècle est à la barre, et je suis son témoin
V. Hugo
Кат нов Христос оттатък океана
издигна ти евангелие ново,
отдъхна си земята, с кръв обляна,
пред твоето миротворяще слово.
И поздрави светът зората ясна
на любовта. И поздрави той века,
че край полага на враждата бясна
и че човек ще вижда брат в човека.
И ний, за правда дето ляхме кърви,
казахме си: „Тоз глас висок не лъже.
Изгря денят на правдата!“ – и първи
сложихме си победното оръжье.
И правда чакахме – дойде насилье,
любов ожидахме – срещна ни злоба
безжалостна – каквато не таил е
и самий пъкъл своята утроба!
Видяхме – късно! – че на слаб чест няма,
ръце без меч – ръце са за верига...
Разбрахме – късно! – че реч блага е измама,
че писан договор „парче е книга!“*
О, Уилсоне благи! Чуйш ли? Де си?
Надви нощта на факел благороден.
И твоя глас и пустиня се разнесе,
и твоя зов за мир оста безплоден!
Звучеше в твоя зов речта Христова,
но той кат нея бе осмян... забравен –
не бил готов светът за таз обнова,
не бил узрял духът за подвиг славен.
Празнува пак неправда и коварство,
венец от лаври носи пак лъжата!
Ликува злото: божието царство
не иде – то е още в небесата!
И гледам пак море от мъки люти,
и плач, и стон из родните предели,
гнезда напуснати, тегла нечути
на братя, слънчице едвам видели!
А стид? А свян? А съвест человешка –
нима са те потребни на юмрука?
И тоз мир безподобен? Гавра тежка
над разпнатий страдалец тука!
Ужасна бе войната, без пример е
в исторьята; но на кръвта й петното
не е дотолкоз черно, както чер е
тоз срам, навека лепнат по челото.
