Така, прелитайки над печата, да си го река.
Българинът-църквар помни един негов патриарх, който последен останал да ръководи отбраната на последното българско царство. И същият българин съчинил легендата за ръката, дето изсъхнала в движение, та не могла да посече тоз патриарх.
Българинът-църквар преписва история, къде вярна, къде не чак толкоз, наивна и ненаучна, писана от някакъв цървар в тъмна килия в далечен манастир. А в това време в Европата, ооо, там какви истории пишат, какви карти рисуват, какви евангелия търгуват - нали са европейци и са загрижени, мани, мани.
Същият този българин-църквар тачи един от дяконите си, който в последните си часове се връща към църквата им. Да е било от страх - не вярвам. Поне в тефтерчето му не е записано. После българинът-вече-не-църквар ще му краде от паметника на същия дякон фенерчетата, щото му е тъмно в душата предполагам.
Българинът-църквар ще напише
"Богомолците бързо излязоха навън, излязоха всички на двора, и братята, и игуменът, и паднаха с поклон на земята, поразени от новото чудо, което видяха.
На камбанарията нямаше никой, а тежките камбани се люлееха силно, свободно, леко и биеха самички."
и още
"— Дядо господ рано ли ще слезне там, дядо? — пита Монката.
— Къде ти рано! Той ще чака да дойдат всички, които са тръгнали. Зер има и отдалече, има сакати, слепи, има такива, дето не знаят пътя, може да се заблуди някой… Като се приберат всички и като заспят всички, дядо господ ще повика едно ангелче да му носи патерицата и ще му каже — хайде! Ще се спуснат мълчаливо там отгоре, измежду звездите, и полека-лека ще слязат долу. Ще мине дядо господ между тоя народ, дето е тук, тихо, никой да го не чуе, никой да го не види, и ще каже изцеление на всички. После полека-лека, както си е дошъл, ще се вдигне и ще си отиде на небето. Също както някога се е възнесъл на планината, те на тоя същия, утрешния ден — Спасовден.
— Болните ще оздравеят ли, дядо?
— Всички — всички! — отговори с дълбока увереност дядо Захари. — Може сега, може след година, след пет, след десет. Който вярва, ще се спаси."
и
"Тогава Тиха тръгна към чумавия - Величко беше, позна го още щом се появи. Тя се наведе, обърна лицето му, после седна на каменното стъпало пред олтара, тури главата му на коленете си и го загледа в очите. Булото й падна и закри нейното и неговото лице. Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си."
Пак същият българин-църквар има сред "борците за социална справедливост", както е купешкият термин сега, един Поп Андрей.
"Попа стоеше огромен,
изправен в целий си ръст,
цял
спокоен като гранит -
без жал
без спомен
- на гърдите Христовия кръст
и с поглед в балканите впит -
далеко
сякаш в грядущето...
- Страхливо вий поглед отпущате
пред близката смърт на човека,
палачи!
Що значи
смъртта на един?
Амин!
Захрачи
и плю.
Бързо нахлу
сам на врата си въжето
и
без да погледне небето
- увисна -
език
между зъбите стиснал:
велик
сюблимен
непостижим!"
Вероятно едновремешните българи-църквари са били наивни, ама когато пловдивският владика рекъл, че ще легне на релсите пред влака с евреите, те чак в София питали какво да правят. И не заминал влакът с друговерците, вероятно щото имало още разни църквари, от семкаджии до парламентаристи.
Та преди да излеете бебето заедно с мръсната вода, запрете се малко в праведния си гняв. Институция, която е била неразривно свързана с народа си, не може да бъде пращана да продава семки и свещички така лесно.