* * *
Зажалиха селяните,
И млади и стари,
Момите ги, сичките,
Зла слана попари.
Окаяха горко Цена
И съдба й клета,
Окаяха, па простиха,
И проклеха кмета.
И за Камена жалее
Дружина му млада;
Тъжи старата му майка,
Тъжи и пропада.
Не понесе в старини си
Тоз срам, тез теглила,
Да й рекат людски хора:
"Хайдутин родила."
И умря тя, и заглъхна
Къщата й вета;
Намразиха още повеч
Селяните кмета.
– "В Цека бяс влезнал е", думат
Старците изкусни, –
"За греха му Бог въз нази
Огън ще да пусне."
Три месеца дъжд не капна,
Стана страшна суша,
В черковата, по кръчмите
Глух ропот се слуша.
Всуе дважди по полето
На литий изскачат
И заляни пеперуди
В улиците скачат.
Слънце пали. Никой облак
По небе не бега,
Сеитбите изгори ги
Тая люта жега.
Води, реки пресъхнаха,
Жито се не мели;
Ето вече булгур само
Ядат две недели!
Всички казват: глад ще стане,
Скъпия голяма.
А от небе капка влажна
Няма се, та няма.
Мръщя се, поглеждат криво
Селяните Цека,
И поп Михо, кат се кръсти,
Казва им полека:
– "Не е край: таз поразия
Цеко я довлече:
Тоя човек чедото си
На дявола врече.
Той с поганци яде, пие
И със тях братува,
Всички теглим, нази мъчат –
Той само добрува.
Покрай него сички ние
Ще умреме гладни,
Суша да не бе станала,
Град щеше да падне!"
Злоба дига, дето мине
Цеко и се мерне,
Нещата страшни си нашепват
Баби суеверни.
Едни казват, че той ближал
С турците през пости,
Други думат, че му ходят
Дяволи на гости.
Змия да бе, Те я биха
С камъни пребили,
Вещица да беше, жива
Би я изгорили.
Ала Цеку що да сторят?
Те са всички слаби...
Той е силен и със турци
Бий, мъчи и граби.
Свикаха се селяните
В кръчмата на Желя –
Това беше после отпуск,
Във света неделя...
Беше там поп Михо стари
Със своите ближни,
Тимо Стамболлият, още
Анито стогодишни,
Старец в книгите изкусен,
(По-учен от попът:
И днес сички за съвети
На врата му хлопат);
Още – Ангел Двата – Гласа,
Питроп и старея,
Даскал Куздо, псалт черковен –
Бил при Доротея;
Там бе още Видул Влахът ,
Пристигнал от скоро,
Кузман Колин и до него –
Ганчо Зелен Горо.
Здрав юнак, висок та жиляст,
Със гърди космати.
Силата му, храбростта му
Де не са познати?
С дясна ръка мигом сваля
Четирима мъже,
Пушката му далеч бие,
Никога не лъже.
Казват, че той друг път ходял
С Минча Воевода,
Всички планини познавал,
Живял на свобода;
И че лани по Петровден,
Тамо в кукуруза,
(Между нас да си остане) –
Заклал Кьор-Юуза!
Направиха съвет таен,
Мислиха, кроиха,
Ум и сговор не им липса –
И скоро решиха.
На заранта, преди слънце,
Попът са затече
Под мишницата с патрахиля
И с старото светче.
Де отива толкоз рано?
При болни ли Дима,
Да му чете зарад здраве?
Или бродници от нейде
С молитва да гони?
Не, той нийде не отби се,
Нищо не продума:
На полето той излезна
И спря се при друма.
И застана срещу изток,
В земя кол побива,
Метна на врат патрахиля,
Светчето открива.
И зачете глухо попът,
Брада му трепери...
Молитва ли, клетва ли бе –
Той се начумери.
И отстъпи от колеца,
Наведе се леко,
Камък зе, фърли и рече:
"Проклет да е Цеко!"
От тогава край туй място
Кой мине, замине,
Се същите думи казва,
Се същото чини.
Пътник ли, овчар ли някой
Минува из друма,
Като хвърли камъка си,
"Проклет да е!" дума.
И орачът, като кара
Воловете на нива,
Наведе се, хвърли, каже
И пак си отива.
И децата също правят,
Тамо кат се щурят,
И жените въз камъните
Камъни притурят.
Че клетвата стига оня,
"Проклет!" кой не каже.
Някой камъка си носи
Отдалеко даже!
Подир месец бе висока
Колкото камила,
Още месец – купчинката
Стана веч могила.
И грамадата от себе
Мърда и порасва,
И пътникът отдалеко
Веч я съпикасва.
Та расте, като по чудо,
Сама, като жива!
