За съжаление, сега нещата вървят към надписа над вечно отворената порта на пъкъла: "Вие, що престъпяте този праг, надежда всяка тука оставете"
„През мен в града печални се отива,
де в мъки вечни стене и скърби
на грешните тълпата нечестива.[1]
Бог мъдри, мощни мене сътвори
ведно със вековечните предмети,
Бог праведни лиши ме от зари.
Ще трая, дорде траят вековете.
О вий, кои престъпяте тоз праг,
надежда всяка тука оставете.“
Видях тез думи в един полузрак
над порта една горе издълбани.
„Тез думи са за мен покрити с мрак“ —
казах на своя вожд. Вещ в всяко знание,
отвърна ми: „Тук трябва всеки страх
и слабост теб в сърцето да престане.
Ний в тоя край сме, дето ти казах,
че ще съзреш онез души унили,
които Божий гняв с един замах
от благото на разума лишил е.“
При туй ми взе ръката, моя дух
с засмян вид ободри и с нови сили
в подземний с него влязох край. И чух,
стенанъя, плач и вопли страховити
ечаха всред беззвездния въздух
мен сълзи ми дойдоха на очите.
Въздишки, клетви, глухи викове,
риданья, скърцания на зъбите.
От всякакви езици звукове
и чупения страшни на ръцете
се сливаха с безчетни гласове
кат някой вихър, който ветровете
подигат с грозен рев край морски бряг.
С душа и ум, от скръб и страх обзети,
казах тогаз: „Що слушам в тоя мрак?
Кои са тез, кои са тук паднали
и тъй ги люто мъчи божий враг?“
„Тез мъки Божий гняв праведен дал е —
в ответ каза учителя — в делба
на тез души, които са минали
живота без позор и без хвалба;
и ангелите тук са, безучастни
кои остаха в страшната борба.
прогна ги Бог от небесата ясни,
но и самия пъкъл ги не ще,
защо не са били и в злото страстни“ и
„Какво тежи на тяхната душа,
попитах пак, тъй много, та издават
безспирни вопли техните уста?“
Каза ми: „Вкратце туй ще ти разправа.
Надежда нямат те за смърт,
кат сянка техния живот минава;
така за своя жребии те скърбят,
че с всеки други би го заменили.
И памет не живей за тях в светът;
от тях с презренье са се отстранили
и правосъдието, и милостта.
Но стига сме за тях ний говорили:
погледай и мини.“ — Кога млъкна,
мерна се знаме мене пред очите,
което бързо минваше в нощта.
След него тълпа гъста в теснините
вървеше и изтръпнах цял от страх.
Като смислих на колко души дните
пресекла е смъртта с един замах.
Доде минуваха край мене неми,
внезапно онзи между тях познах,
кой подло тежкото остави бреме.[2]
Тогаз се уверих, че тука мъка
очаква онуй злополучно племе
кое еднакво е ненавистта
заслужило на Бога в небесата
и на властителите на нощта.
Те бяха голи и покрай телата
мухи, оси бръмчаха кат на стръв
и яростно им жилеха месата.
От раните им лееше се кръв
и ведно с сълзите им под нозете
струеше се — кърма на грозна цръв
Възвих очи от тия души клети.
И друга недалеч тълпа съзрях
накрай една река[3] на бреговете
и за това на своя вожд казах:
„Каква е таз тълпа, коя се чини
при слабий свет като увита в прах,
и мога ли да знам какви причини
я карат толкоз бързо да желай
на срещний на реката бряг да мине?“
А той отвърна ми на туй: „Потрай,
додето на печалний бряг не спреме:
духът ти всичко тамо ще узнай.“
Като човек, кой носи тежко бреме,
с наведена глава тръгнах тогаз
и стигнах до реката с уста неми,
и ето се зададе срещу нас
на лодка старец с коси побелели,
кой викаше с пресипнал страшен глас:
„О, горко вам, души във грях паднали!
Не дигайте за милост жален глас,
защото няма кой да ви пожали;
затворен е небесний край за вас,
в нощ тъмна лодката ми иде ви води,
де вечно ще ридайте в пек и мраз.
А ти, кой жив дошъл си в тез проходи,
на мъртвите махни се от редът;
не може тука жив човек да броди.“
Като видя, че аз стоя: „Друг път
е ваший, каза, друга лодка вази
отдругаде ще пренесе отвъд.“[4]
„Напразно не гневи се, старче, нази,
че виждаш тука в тоз печален край
— каза поета, — волята такваз е
на онзи, който може, що желай.“[5]
Веднага страшния лодкар утихна
и нищо повече не щя да знай.
Но между грешниците шум възникна;
с рев, с скърцане на зъби в мрачния свод
сганта на думите му се откликна.[6]
Кълнеха Бога, человешкий род,
живота, тез, кои са ги родили,
местото, времето и своя плод:
а после с плач навлязоха унили
в таз лодка, дето ще се изредят
онез, кои са Бога огорчили.
Харон ужасний, на кого горят
кат две запалени главни очите,
въоръжен с веслото като с прът,
събира всички там и бий душите,
кои се маят. Както есенес,
кога задухат вихри мразовити,
едно по друго капят в тъмний лес
листата, дорде оголее клона,
така и всички нечестивци с бес
във лодката ще паднат на Харона.
В сганта впит беше още наший глед,
на друга тук достигаше веч стона.
„О сине, каза славния поет,
онез, които в Божий гняв умират,
прихождат всички тук от целий свет,
но те не искат тука да се спират,
а бързат да преминат ототвъд:
тъй греховете им духа раздират,
че става в тях желание страхът.
Душа добра се нивга не вестява
на таз река печална на брегът.
Сега съвсем за тебе ясен става
гневът Харонов, като те видя“ —
не бе престанал да ме наставлява,
и мрачний край така се разлюля,
че като смисля, тръпне ми душата.
Избухна вятър лют издън земя,
светкавици раздраха мрачината
и я изпълниха с ужасен свет;
от страх без чувство паднах на земята
като човек, от сън дълбок обзет.
--------------------------------------------------------------------
Нищо, че съм инженер в училище най-много обичах историята и литературата.
Горното, дори го учихме в 9-ти клас
