Миналата година - летище София.
...
Но...тва е населението, не е аберация.
Преди няколко години, транзитен, най-накрая Амстердам - София.
Понеже служителите на тамошното летище са силни в броенето на глави, но не могат да намерят две пеленачета (които си имат билети, но майките им ги държат на скута си, та не излиза бройката), закъсняваме с трети час с излитането. Два пъти ни вадят от самолета, броят ни отвън, влизаме вътре, пак няма двама. Децата са изморени, гладни, жадни, ревливи, стюардесите се опитват да държат цялата лудница под контрол.
Скача 40 и нещо годишен нервак, ама той бил кинооператор, по-точно кинорежисьор и се познавал с всички шефове, и ако стюардесите ей сега не вдигнат самолета, той до утре ще ги уволни, даже не до утре, ами докато стигнем в София. Крещи и иска имена и пароли. Една от стюардесите плаче зад пердето. ИТН мълчи и гледа на другата страна. Аз благо съм от по-едричките и кинооператори не ме впечатляват, та станах да му обясня, че първо децата, после жените, и той най-накрая ще получи внимание, щото да не си разменяме шапките, а и амстердамската полиция е на един ръкав разстояние, само да писне още веднъж. Явно съм била убедителна, щото си седна на мястото и почна да се обяснява как той за общото благо се бил грижел. Нито един мъж не стана да му фрасне два шамара, че и два не му трябваха.
После се наложи да пиша благодарствено писмо до компанията, да не би това чучело да докара неприятности на девойчетата.
Има ТАКЪВ народ.