„В няколко дни бунтът биде отъпкан навсякъде.
Борбата се провали ужасно, тя се обърна на панически страх.
Революция и — капитулация.
Историята ни дава примери за въстания, еднакво нещастни и свети, но не така трагически безславни.
Априлското въстание беше недоносче, започнато под упоението на най-пламенна любов и задушено от майка си в ужаса на раждането. То умря преди да поживее.
Това въстание нема даже история. Тъй биде кратковеко.
Златни надежди, вяра дълбока, сила гигантска и ентусиазъм — капитал от няколко страдалчески века, — всичко нахалост отиде в един миг!
Страшно пробуждане.
А колко мъченици! Колко жертви! Колко смърт и падения! Да, и малко героизъм! Но какъв героизъм!
Перущица — Сарагоса.
Батак!
Само това име изхвръкна из борбата, из пожарите, из димовете, пролетя над вселената и се увековечи в паметта на народите!
Батак! Това име и като собствено, и като нарицателно характеризира нашата революция.
Съдбата понякога прави тия каламбури.
В данния случай тя ни стана провидение: тя ни даде Батак, но тя бе създала Александра II.“
Познахте ли откъса? Сега не е модерно да се чете Вазов, не разбирали езика му. А това е най-успешният разрез на психологията на българското общество, която е останала абсолютно непроменена за последните 145 години. Удивително постоянство!
Жестокото потушаване на априлското въстание предизвиква възмущение в Европа, но само в Русия се разгръща широко движение за освобождение на балканските народи. За започване на война срещу турците са се обявили почти всички кръгове на руското общество – от революционната интелигенция до панславистите. В полза на Освобождението застават Менделеев, Толстой, Тургенев, дори и реалистът Достоевски, достигнал до тъмните кътчета на робската душа и провидял със завидна прозорливост бъдещите неблагодарност и фалшиво патриотарство.
И така на 12 април 1877 войната била обявена в Кишинев от руският император Александър !! с нарочен манифест. И се започва голямото писане на новата българска история. Извън основните факти от нея като влизането на руските войски при Свищов, битките при Стара Загора и Плевен и разбира се боевете на връх Шипка, от които няма как да се избяга, започва голямото надлъгване. В моите ученически години ни учеха, че войната е изиграла ролята на буржоазно-демократическа революция, а в днешните модерни времена глашатаите на оруеловото общество я определят като едва ли не нова зависимост и опит на руската империя да се разширява за сметка на България. България ли? Че то тогава не е имало такава държава.
А историята се учи от паметниците, паметниците които и известни и неизвестни хора са направили и обгрижват по територията на цялата страна. Паметници, чиято история не знаят много българи, а те са тези, които разказват събитията и рисуват един факт, без аналог в цялата световна история. Фактът, че Руската империя освобождава българите от турско робство, създава държавата на българите от инфраструктурата, гарнизоните, институциите до държавното устройство, плаща независимостта ни и ни я оставя да живеем свободни в нея.
Да, свободни сме живели в нея…поне винаги свободни от Русия.
По повод празника на мен ми се иска да разкажа за паметниците, които са оставили най-дълбок отпечатък в моето съзнание и са успели да изградят моето отношение към българската история. Защото новата българска история започва от 3 март 1878 година.
Паметникът на Ангела на милосърдието – Баронеса Вревская
Болните войници, за които тя се грижеше, докато можеше да се държи на краката си, поредно ставаха от своите заразени легла, за да поднесат до засъхналите и устни няколко капки вода от счупена паница.
Тя беше млада, красива, висшето общество я познаваше, за нея се интересуваха дори големи държавници. Жените ѝ завиждаха, мъжете я ухажваха… Двама-трима я обичаха тайно и дълбоко. Животът ѝ се усмихваше. Но има усмивки по-горчиви и от сълзите”.
Паметникът на забравената история
Паметникът на връх Баба в памет на загиналите 841 руски войници и офицери при преминаването през Стара планина
Паметникът на връх Баба в местността Баба над село Буново. Паметникът е за загиналите през декември 1877 година над 840 руски войници и български опълченци, участвали в Руско-турската война. Те измръзват, затрупани в снега при преминаването на Стара планина. Войските са водени от ген. Виктор Дандевил.
На паметната плоча пише:
„Тук, на 28 и 29 декември 1877 колона руски воини под командването на ген. Дандевил премина Балкана от Етрополе към Буново. В похода взеха участие и 720 души българи, а в снежната буря са загинали за нашата свобода 841 войници и 18 офицери.“
А на обратната страна стоят думите на генерал Гурко:
„Ще минат години и нашите потомци, посещавайки тези дивни планини, с гордост и тържество ще кажат, че тук са минали руските войски и са възкресили славата на Суворовските и Румянцевските богатири“.
Тук местните хора все още намират кости и патрони.
В помощ на колоната са 700 българи-доброволци за водачи по на маршрута Етрополе — вр. Баба — с. Буново. И за теглене на оръдията
По време на преминаването при вр. Баба частите на колоната са застигнати от ужасна снежна буря. Цената е много измръзнали руски войници и българи доброволци в Етрополе.
Паметникът на общата вяра
С този паметник, аз лично се запознах , за мой срам на по-късен етап от живота си. Когато със съпруга ми организирахме на дъщеря ни екскурзии по забележителностите на България. Лазарета в Преображенския манастир около Търново. Мястото е много красиво, отчето години наред сам и с много търпение и лични средства възстановяваше уникалните стенописи в църквата /нямаше пари за такива дела по еврофондовете/ и в дворчето видях една паметна плоча.
По време на Руско-Турската война монасите уреждат лазарет в манастира за ранени и болни руски войници. Болницата е посещавана и от прочутия руски хирург Н. И. Пирогов. След Освобождението руският император Александър ІІ е дарил 750-килограмова камбана на манастира в знак на благодарност за помощта, оказана от монасите на ранените руски войници.
Малцина български доброволци, най-често най-изпадналите селяни, заедно с жените и децата са товарели ранените воини от битките около Плевен и Елена във волски каруци и са изминавали дълъг път до манастира. Стамболов, Захари Стоянов?
Паметникът на кръвта
Той е създаден в знак на възпоменание и възхвала на православните руски войни и български опълченци отдали живота си за свободата на България през Освободителната война.
Храмът-паметник "Рождество Христово" – известен още като Шипченския манастир се намира в южното подножие на Шипченската планина, в северозападните покрайнини на гр. Шипка, на 12 километра северозападно от гр. Казанлък.
Манастирът е построен в периода 1885-1902 г. в памет на загиналите руски войни и български опълченци в Освободителната за България руско-турска война (1877-1878 г.).
Той е построен през 1902 г. по инициатива на Граждански комитет начело с граф Игнатиев и Олга Скобелевна (майка на ген. Скобелев – герой от войната), с ясната цел – увековечаване паметта на загиналите офицери, войници и български опълченци и официално е открит на 28 септември 1902 година. Съдбата на Олга Скобелева?
В криптата отеква всяка стъпка и цари неестествена тишина. По гърба започват да лазят тръпки, поне аз така го усещам и ти става много тежко и сълзите сами тръгват. Поне на мен така ми въздейства.
Паметникът на приемствеността
Скобелевия парк. На хълмовете над Плевен, покрит с храсти, много люляк, липи, кестени, алеи с цветен пясък, и много, много цветя. Много слънчев и същевременно прохладен парк, врати със стари руски и български гербове, турски топове, сплетени пушки и щикове. Дори в годините, когато беше запуснат очарованието не го беше напуснало. Защото там никога никой не се е веселил, никога не се пее и не се смее – цари пълна тишина, нарушават я само птиците. Защото, когато се изправиш пред Костницата в Мавзолея, един надпис, привлича вниманието ти
„Пътнико! Стъпиш ли под сенките на тези дървета, не говори високо, не пей, не шуми, не смущавай праха на почиващите тук руски войници. Това място е свещено за признателна България!“
Години по-късно през Скобелевия парк ще премине една от частите на Трети украински фронт и ще постави нова на Мавзолея
Със чест, далеч от родната земя, тук паднахте за родина мила.
Вий верността към родната страна, запазихте до родната могила
Не ви възпряха страшните вълни,
Без страх вървяхте в бой за дело право.
Спокойно спете, храбреци орли, потомците ще тачат ваща слава.
От обич към родината сега, преминахме по дирите ви бойни
Да разгромим с велика мощ врага и утвърдим победата достойна!
Страшно, нали?
И днес отново сме в Навечерие. В навечерие пред националния ни празник и в едно друго Навечерие, което няма начин да не поражда известни асоциации с нещо вече видяно и вече живяно. И може би всички търсим отговори в историята, надявайки се тя отново да се смили над нас. Дали този път ще се опитаме сами да си помогнем. Защото се налага една плашеща асоциация. Навършват се 145 години от Освобождението от турско робство. Преди години се крещеше, че 45 години стигали. Дано днешните хаджипенчовци не решат, че 145 стигат!
Честит празник, България! И си опичай акъла!