"Скоро разбрах, че едната половина от тълпата се разделяше с другата половина. Това приличаше на нещо като тотална мобилизация. От дрехите и разговорите им стана ясно, че мъжете заминават за космоса, кой за Венера, кой за Марс, а някои със съвсем отчуждени лица се готвеха да летят към други звезди и дори към центъра на галактиката. Жените оставаха да ги чакат. Мнозина се нареждаха на опашка пред едно огромно и грозно здание, което едни наричаха пантеон, а други — Замразител. Помислих си, че съм стигнал тъкмо навреме. Ако бях закъснял само с един час, в града щяха да останат за хиляди години само жени. После вниманието ми беше привлечено от висока сива стена, която заграждаше площада откъм запад. Зад стената се виеха кълба черен дим.
— Какво е това там — попитах аз една красива жена със забрадка, която унило се влачеше към Пантеона-Замразител.
— Желязната стена — отвърна тя, без да спира.
...
Осакатеният астролетец взе ораторска поза и дръпна една реч, в която призоваваше цялото човечество до един да литне към планетата Хош-ни-Хош от звездната система Еоела в малкия Магеланов облак, за да освободят братята си по разум, стенещи (точно така каза: стенещи) под властта на свиреп кибернетичен диктатор. Рев на дюзи заглуши думите му. На площада слязоха още две ракети, също ръждясали. От Пантеона-Замразител дотичаха заскрежени жени. Започна блъсканица. Разбрах, че съм попаднал в епохата на завръщанията и бързо натиснах педала.
...
Ударих спирачката и изпъшках от разочарование.
Наблизо се издигаше грамадният Пантеон-Замразител. От небето се спускаше ръждясал звездолет, подобен на балон. Наоколо беше безлюдно, люлееха се жита. Балонът кацна и от него излезе предишният пилот със син комбинезон, а на прага на Пантеона се появи, цялата покрита с червени петна от лежането, девойката с розовата рокля. Те се спуснаха един към друг и се хванаха за ръцете. Обърнах се настрани. Стана ми неудобно. Синият пилот и розовата девойка държаха реч."
