Две неща - едно не съвсем и едно съвсем - по темата.
Първо, за мой срам, довчера не бях узнал, че a-specto, което (спомняте си от Другото място) харесвах, мигрирало в infacto, което още не знам дали харесвам, но ви препоръчвам.
Второ, текст на Волгин, по темата:
https://infacto.bg/zasho-slavi-trifonov-she-specheli-izborite/В никакъв случай не правете любимата грешка на българските "интелектуалци", които с такова наслаждение подценяват и осмиват труда при създаването на един шоу-продукт. Ужасно лесно е, твърдят те, да разказваш смешки и да правиш гримаси. Това всеки го може. Нима? Който говори такива неща, наистина е глупак.
Ако се съглася с горното, бих се почувствал задължен да попитам - а какъв е този, който осмива труда в държавното управление, намирайки го за ужасно лесен, твърдейки, че това всеки го може? Наистина глупак, може би?
Няма никакво значение какво работиш. Дали си актьор, музикант, университетски преподавател, инженер. Единственото нещо, което има значение, е как си вършиш работата. Дали й отдаваш цялата си енергия и талант или просто отбиваш номера. Струва ми се, че ако само половината от днешните критици на Слави Трифонов изпълняваха служебните си задължения по начина, по който го прави той, днес България щеше да бъде една от най-проспериращите държави в Европа.
И е така, и не е така, както казваха в шоуто на Трифонов. Вярно е, че единственото, което има значение, е как си вършиш работата. И не е вярно, че Слави Трифонов си "изпълняваше служебните задължения" на ниво. Шоуто му беше пошло, фалшиво, претенциозно и безталантно, въпреки професионализма на част от екипа му, но пък основно - заради фронтмена. Което лесно може да се установи, сравнявайки с някои познати нам образци - на Кеворк Кеворкян, на Тодор Колев, светла му памет. Несравнимо. Заради две неща - интелект и талант. Усърдието, при цялото ми уважение, не се брои. Усърдният бездарник е гротеска.
Колкото до прескърбния факт, че хора като Фарадж и Джонсън печелят, подкрепени, в условията на демокрация, добре е да си дадем сметка за горещите умове, студените сърца и, уви, нечистите ръце, които стоят зад успеха им.
За такива като мен (ще си спестя дефинирането си), многократно по-интересни са хора като Доминик Къмингс, Стив Банън, Джон Болтън. Формирал съм си навика да гледам "през рамото" на политиците, колкото и да са те импозантни и добре осветени от прожекторите, за да видя човека с чантата и с жълтия тефтер зад тях. Жълтият тефтер, ще прощавате, ми е по-интересен от жълтия перчем на Джонсън или пък оранжевия алаброс на Тръмп (задникът на жена му даже няма да споменавам, независимо как приляга връз него скъпата рокля).
Това, надявам се, обяснява защо и не съм сред прехласнатите по кордебалета кючекини на Кеманджията, кортежът му черни джипове с бодигардовете му, а най-малко - по мозъчния тръст на "сценаристите" му, прости ми Господи! Без да обсъждам и осъждам професионализма им.
