Е, поне, със сигурност, таз щръклица да ставам капиталист не ме е хапала. Сигурно, щото, от едната страна, на майка ми, съм от "чорбаджийски" род, та ми е спестен по рождение блянът на ратайчето един ден да стане тежък чорбаджия. "Бос ходи, търговски стъпвай!" ми е завет баш от този ми дядо. След като всичко му е било отнето, шест години в Белене, млада жена с малки деца гладуващи вкъщи, инвалид с малка пенсия, нищо не му пречеше да стъпва "търговски". Бельото му беше пошито, но избелено и изгладено, ризите колосани и безукорно изгладени, панталонът с ръб, часовникът, сребърен, на синджирче, в джеба, бастунът чист, лъскав, обувките и те кърпени, но лъснати, с калъпи вътре, кога събути. Гладко избръснат. Подстриган, винаги сресан, макар и къдрокос. Безукорен. Стара школа. Не доживя с много реституцията. Аз пък инвестирах, което получих от него както него, когато е бил почти без нищо - в образованието на детето си. Сигурен съм, че би одобрил. Нямаше да ме осъди за това, че не съм станал бизнесмен и капиталист. Та да прощаваш, прочее, на игнор или не, чорбаджийското ми високомерие към янлъш-капиталистчета. И бос да съм, пак ще се смея, търговски. Не на поетия риск, не на положения труд. На неистовия мерак да се "пробие", да се "издигнеш", да се "замогнеш". Което си е една парвенющина. А то е много по-просто - да те бива, да обичаш, което правиш, да го правиш добре.