В крайна сметка, интересът на децата е водещият. Това, че нормите във връзка с правилата на назначаване на педагозите им го гарантират, си остава една презумпция.
В основното училище по пеене (така беше май предметът тогава) ни преподаваше една "другарка", дето после пееше в операта, тя си беше оперна певица. Ами нямам най-светъл спомен от това. Една приповдигната претенциозност, която мен, лично, ме изнервяше и хич не ме впечатляваше.
Обратно, другата ни другарка по пеене беше тих, фин и благ човек и музиката просто и отиваше. И това, при положение, че пеенето и физическото ми бяха най-омразните часове в училище.
Имахме за кратко и една луда, дето имаше навика със сатанинско хихикане за увертюра да кресва. Фактът, че счупи показалка, дебела едно детско пръстче, връз капака на пианото в кабинета ни, е показателен.
Майка ми свири на пиано и вкъщи имахме, едно подир друго, две - първото, немско, на 150 години, с резби и гнезда за монтаж на канделабрите. Второто, руско, модерно, за 80-те. Но и около двете се стъпваше на пръсти. Изпитваше едва ли не физическа болка, като седне на него вуйчо ми, защото той е фен на джаза и свири доста екстремно. Много блъска вуйчо ти - така казваше. Сега си има електронно и си свири на него. Аз не прихванах, в тези години джудото ме влечеше повече, брат ми, обаче, много по-късно, че е по-малък, научи доста. И двамата ни учеше за кеф, да си свирим за облекчение на душата, ако ни стегне шапката. Лошо няма. Но не е за мен.
И така, както писах, децата. Ако педагогът, който се назначава, има качества да обучава, възпитава и социализира децата, без да ги травмира при това - да заповяда, добре дошъл е. Но ако си донесе драмите, претенциите, неудовлетвореността, при все впечатляващата си професионална биография, в интерес на децата е да си намери друго достойно за таланта му поприще.