Първо – съществуващата регулация е неефективна. Достатъчно е да обърнем поглед към правата на детето в Ирак, Сирия, Украйна и др. Една от причините за това състояние е, че Конвенцията не се изпълнява и няма механизъм, който да гарантира нейното изпълнение.
Това са или доскоро бяха фронтови държави. Там се воюваше. Основно право – правото на живот – не бе гарантирано за никого.
Второ – практиката през тези 30 години задмина международните стандарти на опазване правата на детето, уредени в МКПД. Появиха се нови рискове и опасности, които не са защитени, например пристрастяването към компютри, обездвижването, нездравословно хранене, алкохолизъм, наркомания в невиждани по-рано размери, опасностите по време на миграция и др.
Немалко част от споменатите рискове и заплахи са налице и преди тези 30 години.
Трето – наблюдава се съвсем отчетливо подмяна на основни принципи на този договор. В редица държави започна прокарването на идеи и законодателни решения, които изкривяват първоначалния идеен замисъл на Конвенцията. Ако преди 30 години МКПД възлагаше отговорността за закрила правата на детето изцяло на родителите и държавата, то днес значителна част от тази отговорност се възлага на самите деца и на НПО. Промяната е изключително важна. Тя насочва отговорността в неправилна посока и ефектът ще бъде катастрофален.
Тежка глупост. Никой, по никакъв начин не възлага отговорност на детето за закрилата му. Това е нонсенс. Както и на НПО. Държавата запазва решаващата си роля.
Появи се институтът на индивидуална жалба на дете до Комитета за закрила на детето, което представлява всъщност признание на пълна правосубектност на децата в международното право, т.е., че децата са самостоятелни субекти на права и задължения по МП. Това се съдържа в нормата на чл.5, ал.1 на Третия факултативен протокол към Конвенцията. Започнал е процесът на ратифициране на този протокол и вече 51 държави са подписали Протокола, от които 45 са го ратифицирали. Това означава, че признават правото на деца да носят права и задължения в международното право.
Да, призната е правосубектност. Но тя не е пълна. Детето получава права, но не задължително и задължения с тях.
Макар и изолиран случай, той е фрапантно нарушение на фундаменталния принцип на правото, че децата не притежават дееспособност във вътрешното право и правосубектност в международното право. Международната Конвенция за правата на детето не познава този институт. На няколко места в Конвенцията се подчертава ролята на родителите за осъществяване правата на децата (чл.5, чл.14, чл.18, ал.1 и ал.2). В Третия факултативен протокол за пръв път се кодифицира правото на деца да реализират самостоятелно права в МП, без съдействие на родителите.
Безправието няма как да е фундамент на право. Децата могат да реализират самостоятелно права. Със съдействието на държавата. Както и на родителите, надяваме се.
Друга съществена промяна е противопоставянето на правата на децата на правата на родителите. В старите страни-членки на ЕС, почти без изключение, в т.ч. в скандинавските страни, Великобритания, Германия, Холандия, Белгия, Швейцария, Италия, Австрия, са установени законодателни режими, в които детето има права да се противопоставя на правото на родителите да отглеждат и възпитават своите деца. В чист вид, тази правна концепция бе изразена от министъра на външните работи на България Екатерина Захариева, на съпътстващо събитие по време на 74 сесия на ОС/ООН през 2019 г. На форум „Преобразуване на грижите за деца: Изпълнение на ангажимента на Дневния ред на развитието 2030 никой да не бъде изоставян“, българският външен министър заяви ни повече, ни по-малко: “България залага на два принципа при реформата, свързана с децата в риск: всички действия на държавата трябва да са насочени единствено в интерес на детето, не на родителите и второ, самото дете трябва да участва в процеса на вземане на решения за неговото бъдеще”.
Да, интересът на детето следва да бъде с най-висок приоритет при действието на държавата, особено когато детето е в риск. Да, детето трябва да участва в процеса на вземане на решения за неговото бъдеще.
Подобна правна философия влиза в драстично противоречие с основната идея на МКПД, изразена в чл.5, чл.14, ал.2 и чл.18, ал.1, а именно:
- „Държавите-страни по Конвенцията зачитат, отговорностите, правата и задълженията на родителите, да осигуряват подходящи насоки и ръководство в упражняването от него на правата, признати в тази Конвенция“;
- „Държавите - страни по Конвенцията, зачитат правата и задълженията на родителите да осигурят ръководството на детето при упражняване на това негово право“; и
- „Родителите носят първостепенна отговорност за отглеждането и развитието на детето“.
Нищо подобно. Няма противоречие. Родителите осигуряват ръководство при упражняване на правото. Ръководството не може да има за цел и резултат ограничаване на гарантирано на детето право.
Самата постановка, че интересите на детето и на родителите са различни, и че правата на детето могат да се противопоставят на правата на родителите, е най-значимата промяна в системата на правна закрила на правата на детето. Тя е натоварена с изключително деструктивен заряд и подкопава фундамента на семейните отношения. Обърната е йерархията на правните норми в областта на семейните отношения между деца и родители. Прокаран е принципът, че правата на децата не само са равностойни на правата на родителити им, но дори в определени случаи се ползват с приоритет.
Да, различни са. Защото правата са свързани с личността, а личността на детето не се припокрива с личността на неговите родители. Тези права са лични, не колективни. Както и интересите, впрочем. Родителят по никакъв начин не се отстранява като фактор, носещ основната отговорност за отглеждането и възпитанието на децата. Увеличението на правата на детето не намалява отговорността на родителя за него. Това е също нонсенс.