Буратино, не беше до дисидентстване. Движенията на партията ни свариха всички неподготвени, май само арменската диаспора имаше такъв опит, и то неуспешен за партията.
Седим на двора на гимназията в междучасието и девойчето казва, аз трябва да си сменя името. Ние изпадаме в потрес и казваме, ама защо, твоето си е хубаво! А тя казва или така, или ще трябва да заминем всички. (да забегна напред в повествованието - бащата е известен към това време хирург, бог на скалпела, майката е медицинска сестра, имат още едно, по-малко, момченце. Германия ги получи след няколко месеца колебания.) Ние с девойчето, което е два випуска по-малко, си приличаме до степен на това през няколко дни някой да пита дали не сме сестри. Аз я държа за ръка и казвам, слушай, ако е толкова кофти работата, кръсти се като мен! Така и така ни пишат роднини, поне съвсем да ги объркаме! Тя ми стисва ръката и казва, харесва ми, ще бъде голям номер. Лапешки истории, сега приличат на концлагерни вицове, а тогава кошмарът беше толкова разпарчетосан в невъзраждащите се общности, че не успяваш да го обхванеш като мисъл.
