При по слабо нагряване, тоест по бавна дестилация, сигурно ще излиза ракия с висок градус, дори от по слаб ферментирал материал.
Начи, градусът няма никакво значение. Тоест той се качва до един момент и после почва да пада. И се получава среден такъв. И в един момент трябва да спреш казаня, защото ще стане боклук. А ако не ти е ферментирал матряла, на каквато и температура да вариш - нищо няма да направиш. Затова си има захаромери, а не българският метод да гледаш дали са измряли мухите-винарки.
При обикновена дестилация наистина е така.
При наличие на ректификация, при правилен контрол на температурата, отначало като започнеш с по висока температура и после като постепенно я намаляваш, можеш да вадиш ракия с долу горе един и същ градус.
Проблемът е че за това се иска тренинг и опит, докато се научиш с какъв темп да намаляваш температурата, особено ако всеки път ферментиралият материал е с непостоянен (различен) градус.
Който не му се играе, може да не се съобразява много точно с температурата, но дори и тогава наличието на ректификация, позволява много по пълно да се извлече етиловия алкохол от материала, без да се налага последните фракции, да се преваряват отново.
И не на последно място, ректификацията задържа преминаването на отровните бутилови и особено амилови алкохоли в ракията.
А също и много по лесно може да се отстрани метиловия алкохол.
Достатъчно е с помощта на термометъра, който предполагам показва температурата на върха на колоната, да се отдели фракцията с температура от начална до около 70-75 градуса целзий.
Като гледам снимката, страничния охладител е аналог на прав либихов хладник.
По интересна е централната по дебела тръба, която в случая играе роля на ректификационна колона.
Интересно е дали е запълнена с материал увеличаващ площта на контакт между парите и течността или самата и вътрешна конструкция е такава, че да позволява максимален топлообмен и масообмен между парите и течността.
Не е логично да е просто куха тръба, тогава ефективността и ще е много ниска.
