Маркиза дьо Мертьой до виконт дьо Валмон в замъка…
„Върнете се, драги виконте, върнете се! Какво правите, какво може да правите при старата си леля, която и тъй ви е завещала цялото си състояние? Тръгнете веднага; вие сте ми необходим. Хрумна ми блестяща идея, на вас искам да поверя изпълнението. Тези няколко думи, смятам, са достатъчни; и удостоен с високата чест да избера именно вас, вие би трябвало да дойдете колкото може по-бързо и да получите на колене заповедите ми. Но вие злоупотребявате с добрината ми дори сега, когато вече нямате нужда от нея; за ваше щастие в редуването на непрекъснат яд и безкрайна снизходителност към вас побеждава винаги моята доброта. И тъй, искам да ви осведомя за моите планове, но закълнете ми се като предан кавалер, че няма да се впускате в никакви други похождения, докато не завършите докрай това, което ще ви предложа; то е достойно за истински герой. Ще услужите и на любовта, и на отмъщението; и ще впишете още една хитрина[1] в мемоарите си; да, във вашите мемоари, защото аз искам те да бъдат отпечатани един ден и дори съм готова сама да ги напиша. Но да оставим това и да се върнем на моята идея.
Госпожа дьо Воланж жени дъщеря си; това е още тайна, но вчера тя ме посвети в нея. И кого, мислите, си е избрала за зет? Граф дьо Жеркур! Кой би могъл да предвиди, че ще стана братовчедка на Жеркур! Направо съм бясна от това! Е, какво, още ли не разбирате? Ох, бавноподвижен ум! Нима сте му простили вече историята с интендантшата? А аз, чудовище такова, няма ли за какво да се оплаквам от него?…[2] Но… мина ми вече и надеждата за отмъщение разведрява душата ми.
И на вас, както и на мен, Жеркур е досаждал сто пъти с приказките си за значението, което отдава на избора на бъдещата си жена, и с тъпата си самонадеяност, че може да избегне неизбежната съдба. Знаете неговото смешно предубеждение за манастирското възпитание и още по-смешния му предразсъдък за скромността на блондинките. Наистина, обзалагам се, че въпреки шестдесетте хиляди ливри рента на малката Воланж той никога не би се решил на този брак, ако тя беше черноока или не беше възпитана в манастир. Да му докажем, че е глупак, понеже, тъй или иначе, все ще излезе глупак някой ден; не това ме смущава, но би било забавно, ако започне оттам. Как ще се посмеем на другия ден, като чуем хвалбите му! Защото той непременно ще се похвали. А след като вие веднъж просветите това момиченце, трябва никак да не ни провърви, ако Жеркур не стане като всеки друг за посмешище в цял Париж.
