Поговори си с бившия кмет Гърневски
Това вече съм го правила! Искаш ли да прочетеш част от диалога? :)
Ето, днес му е времето! 1996-та, аз съм радиокоментатор в "Радио "Пловдив", доста съм бременна и дишам в микрофона, затова ми е време да се свалям от ефир. Това ми е последното предаване, защото аз така и не се върнах в радиото.
"Навярно много от нашите слушатели ще си спомнят по френски елегантния литературен анекдот за бележития писател, който ненавидал Айфеловата кула, заклеймявал я като едно от най-грозните неща в Париж и всеки ден обядвал в ресторанта на втория й етаж. Когато журналистите, които от зората на вестникарството били заядливци, го попитали защо при всичката си омраза към архитектурното творение на г-н Айфел всеки ден го спохожда, той отвърнал „О, това е единственото място, откъдето не се вижда тази грозотия!”
Позволете ми да предположа, че някъде из Пловдив има място, където г-н кметът ни обядва ежедневно и е принуден да поглежда все към статуята на Альоша. Всеки пловдивчанин, включително кметът, има право на естетическа концепция за любимия ни град, но когато личните естетически вкусове се объркват с политическите платформи, време е някой да вика „Караул!”
От днешното решение на пловдивските бащици лично мен ме втресе. За съжаление аналогиите, до които стигнах, не са никак лицеприятни. Представете си, драги мои съграждани, че цар Борис Покръстител бе решил да си разчисти сметките с езическия Мадарски конник. Представете си Гийом Аполинер, събиращ подписи за демонтажа на Айфеловата кула, и ако горните два примера са умозрителна игра, то по-възрастните от вас дори ще си спомят за кладите на книги на неподходящи автори в Германия през 1934-та. Ще си спомнят за взривения храм на Христос Спасителя на Червения площад в Москва, за да има място за танковите паради. Разрушението, разчленяването, разкъсването са оръжия на слабите, на страхливите, на тези, които са еднодневки в историята, но за жалост го съзнават. Херостратовата слава е въпреки всичко слава, нали така.
Затова може би си струва да не се свалят паметници – все пак става дума за хората, които са оставили костите си от Волгоград и Петербург до Берлин за да няма фашизъм. Вдовиците на тези воини са живи. Децата на тези хора са живи и те едва ли ще разберат в сърцата си как изказването на един президент половин век след войната може да събори мемориала на техните близки. Мъката на вдовиците и сираците от различните войни не се различават, но не могат да не бъдат уважени. „На братските могили няма разплакани вдовици, там ходят по-силни хора...” – слушателите ще познаят стиховете на Висоцки. Те завършват с „...тук всички съдби са слети в една.” Да, съдбите в старата ЕВропа действително са ужасно заплетени. Начетените ни читатели ще си спомнят за това къде в пирамидата на чистите арийци сме поставени ние, славяните. След това ще си спомнят на каква цена тази пирамидка не ни беше приложена така, както на 6 милиона евреи в Европа.
Може би преди да говорим за армията-окупаторка, ще се замислим за това, че паметникът на хълма, който повечето от нас познават от рождение, е на войника, който се връща след като е сразил кафявата чума. Той е отпуснал автомата и иска да си иде у дома, иска да отиде при жената и децата си, ако може да ги намери живи. Вие лично бихте ли му минирали пътя?
"