...от същия източник, още нещо по темата, по-пикантно, с китайски привкус...отново френски автори, отново недобре претоплена гозба, очевидно поредната поръчкова статия, като че ли няма с какво друго да се занимават, нихата...
https://bg.mondediplo.com/2025/09/article2245.html
През 1965 г. Мао признава ООП, днес Пекин избягва да предизвиква Тел Авив
Докато осъжда геноцида в Газа, Китай търгува с Израел
[/u]
от Мерием Лариби & Рено Ламбер
ПАРАШУТИТЕ се спускат бавно надолу. Тълпата се втурва към местата, където контейнерите с хуманитарна помощ най-сетне докосват земята. С радостни възгласи човекът, който снима, също хуква към това изобилие, паднало от небето… През май т.г. видеозаписът се разпространяваше като горски пожар в интернет. „Докато Европейският съюз продължава да изпраща оръжие на ционисткото правителство, Китай пуска с парашути храна и лекарства над Газа“, коментира потребител на платформата Х (10 май 2025). Най-сетне Пекин идва на помощ на палестинците! Уви, новината се оказа невярна. След което мнозина отново си задават въпроса: „А защо Китай не прави нищо?“.
Основателна ли е критиката за бездействие? След кланетата от 7 октомври 2023 г. Тел Авив настоя нападението на „Хамас“ да се квалифицира като „терористично“.
Пекин отказа.
На 22 февруари 2024 г. юридическият съветник на китайското министерство на външните работи Ма Синмин говори пред Международния съд в Хага (1). „Израелско-палестинският конфликт е роден от продължителната окупация на палестинските територии“, заяви той, преди да оправдае въоръжената борба: „В своя стремеж към самоопределение палестинският народ има неотменимото право, твърдо закрепено и в международното право, да използва сила срещу чуждестранното потисничество и за постигане на независима държава“.
От началото на масовите убийства, извършвани от израелската армия в палестинския анклав, Китай подкрепя всички резолюции на ООН, изискващи прекратяване на огъня.
През юли 2024 г. дори посредничи за споразумение между 14 палестински фракции, сред тях „Фатах“ и „Хамас“, за създаване на „правителство на единството“ в Газа след края на конфликта. Година по-късно Пекин участва в международната среща, организирана в Богота от т.нар. Хагска група (Южна Африка, Боливия, Колумбия, Куба, Хондурас, Малайзия, Намибия и Сенегал), чиято цел беше „да се премине от думи към дела по въпроса за Газа и да се сложи край на безнаказаността, от която се ползва Израел на международната сцена“ (2).
Мао признава ООП още през 1965 г.
ДА, но… В края на тази среща Пекин не подписа заключителното комюнике, което предвижда конкретни мерки, включително ангажимент „да се предотврати доставката или трансферът на оръжия, муниции, военно гориво, съпътстващо военно оборудване и стоки с двойна употреба за Израел“ (3).
Зад гръмките декларации Китай продължава да търгува с Тел Авив. Той е вторият икономически партньор на Израел след САЩ и главният доставчик в израелския внос.
От 2021 г. насам китайският оператор Shanghai International Port управлява автоматизиран контейнерен терминал в Хайфа. Подобна тежест би могла да даде на азиатския гигант значително влияние върху конфликта.
Според Ели Фридман, професор в университета „Корнел“, това поведение показва, че „освобождението на Палестина не е предмет на искрен и солидарен интерес от страна на Китай“ (4). Тази критика обаче не е достатъчна, за да обясни промяната в позицията на Пекин – от антиколониалния интернационализъм в първите години на Народната република (1949) до бездействието, което днес му се приписва.„Израел и Формоза [Тайван] са бази на империализма в Азия. Те създадоха Израел за вас и Формоза за нас“ – заявява Мао Дзедун през март 1965 г. пред делегация на Организацията за освобождение на Палестина (ООП), като Китай е първата неарабска държава, която я признава (5). Пет години по-рано САЩ са разположили ядрени ракети на азиатския остров. По онова време Китай активно насърчава антиколониалните въоръжени борби, а Палестина се ползва от тази подкрепа.
Постепенно обаче позицията на Пекин започва да се променя, както показва срещата през 1973 г. между съветника по националната сигурност на САЩ Хенри Кисинджър и китайския премиер Джоу Енлай. Това tête-à-tête, немислимо едно десетилетие по-рано, бележи повратен момент: бившите врагове се сближават, обединени от общата си неприязън към Москва. Две години по-рано Общото събрание на ООН е позволило на Китайската народна република да заеме мястото на Република Китай (Тайван) в организацията. А през 1972 г. Ричард Никсън става първият американски президент, който посещава Пекин. За да улесни това затопляне на транстихоокеанските отношения, Китай започва да смекчава антиимпериалистическата си реторика. Въпреки това по отношение на Израел линията остава непроменена: Пекин отказва да установи дипломатически отношения с Тел Авив, докато държавата „не върне териториите, които е заграбила със сила“, подчертава Джоу пред Кисинджър 6 (6).
Периодът, започнал с идването на власт на Дън Сяопин през 1978 г., често се представя като радикален завой, но той всъщност не е толкова рязък, колкото понякога се твърди. „Ние допуснахме левичарски грешки“, признава Дън през 1988 г. по повод Културната революция (1966–1976). Китайският лидер тогава определя новите приоритети на властта: „Да преминем от борба на класите към производителност, от затвореност към отваряне“. Отсега нататък всичко трябва да служи на растежа – включително и международните отношения.
В Близкия изток обаче се запазва приемственост: през 1988 г. в град Алжир е провъзгласена Държавата Палестина, която Пекин признава незабавно.
С годините Китай съчетава постепенното си реинтегриране в международните институции с педантична защита на Хартата на Обединените нации, особено на принципа за ненамеса. Този принцип трудно се съвместява с подкрепа за въоръжени борби по света, и така китайският интернационализъм пресъхва. По щастливо съвпадение обаче тази позиция на принципност улеснява сближаването със света на капитализма като цяло и с Израел в частност.
Такива са корените на китайската позиция на прага на 7 октомври 2023 г.: една пропалестинска традиция, безспорно, но която трябва да се съобразява с изискванията за „отваряне“. С разрастването на конфликта до мащаба на геноцид възниква натрапчивият въпрос: защо Китай не се противопоставя по-решително на западния лагер, сплотен около Израел, за да подкрепи жителите на Газа, при положение че вече не се колебае да заклеймява американския империализъм в рамките на БРИКС+?
„На първо място, Китай без съмнение съзнава, че ако упрекне Вашингтон в инструментализиране на търговията в името на собствените му интереси и в същото време наложи санкции срещу Израел, за да го принуди да промени поведението си, това би изглеждало като трудно защитима непоследователност“, обяснява Бруно Гиг, гост-професор в Южнокитайския педагогически университет. В тази област Китай ограничава действията си до държави и лица, които се намесват в онова, което той смята за свои вътрешни работи: Тайван, Синдзян, Тибет и др. „Официално“ – уточнява Гиг, намеквайки, че не бива да се изключва по-дискретна намеса на Пекин. Той се позовава на статия в електронното издание Tribune juive, където „високопоставена фигура“ в Тел Авив твърди: „Китайците ни налагат своеобразна санкция. Те не го обявяват официално, но забавят доставките за Израел. Изтъкват различни извинения и предлози, като това например да изискват от доставчиците в Китай да получат експортни лицензи за Израел, каквито досега не са съществували“ (7). Непряк натиск на Пекин върху Тел Авив или параноя на поддръжниците на един „обсаден“ Израел? Не може да се каже.
След това, „не е ясно каква би могла да бъде китайската инициатива, след като самите арабски страни не правят нищо“ – отбелязва китайски изследовател, пожелал анонимност. „Ние смятаме, че правото да управляват Близкия изток принадлежи на народите от Близкия изток (…) Те нямат никаква нужда от външна опека“, заявява министърът на външните работи Ван И през януари 2022 г. (8). По онова време САЩ проявяват намаляващ интерес към региона и някои, включително сред прогресивните среди, приканват Пекин да засили влиянието си там. „Вашингтон не мечтае за нищо друго!“ – отбелязва Ин Ган, изследовател в Института за изучаване на Западна Азия и Африка към Китайската академия на социалните науки. „Сред американските елити (…) съществува течение, което би искало Китай да заеме мястото, оставено от САЩ в Близкия изток (…) Те се надяват, че той ще повтори техните грешки и ще затъне в неразрешими проблеми (…) което би го отслабило (…) Китай няма да падне в този капан“. Пекин „не вярва във военната чуждестранна интервенция като инструмент за властта“ – оплаква се от своя страна Ориана Скайлар Мастро. Дълго време тя отговаря за стратегическото планиране в Пентагона и признава, че се е опитвала да „въвлече“ Китай в подобно тресавище – например в Иран, но без успех (9).
„Една намеса би противоречала на принципите, които [Китай] отдавна защитава – подчертава Лин Дзин, изследовател в Сингапурския университет. – С това би рискувал да накърни образа, който внимателно си е изграждал: на стабилна и необвързана сила, отдаваща приоритет на икономическото сътрудничество и развитието, а не на геополитическото съперничество“. Критичен към неефективността на многостранните институции, Пекин продължава да смята, че „конфликтите трябва да се разрешават от ООН, а не едностранно от хегемонистки сили“ (10). Разбира се, възражението тук би било: какво да се прави, когато един хегемон, в случая САЩ, блокира пътя пред ООН? И може ли геноцидът да се разглежда като обикновен „конфликт“? Не следва ли държавите, нарушаващи международното право, да очакват, че под въпрос може да бъде поставена неприкосновеността на техния собствен суверенитет? Може би. От гледна точка на Пекин обаче подобна логика рискува да се обърне срещу самия Китай, при положение че някои го обвиняват в геноцид в Синдзян.
Стабилността преди всичко
В КРАЙНА сметка убийствената лудост на Израел не е достатъчна, за да пренареди китайските приоритети, най-важният от които е вътрешната стабилност. Нейното запазване изисква да не се подхранва никакъв вътрешен дебат в момент, когато поддръжници на Палестина и на Израел ожесточено спорят в социалните мрежи.
Китай трябва също така да гарантира икономическия си растеж – залог за социален мир (11).
Затова страната се стреми да поддържа възможно най-добри търговски отношения както с Тел Авив, така и с Вашингтон, в контекста на решаващи за международната търговия преговори. Вероятно именно това обяснява защо нито властите, нито официалните китайски медии използват термина „геноцид“.
Мерием Лариби
* Журналистка, авторка на Ci-gоt l’humanité. Gaza, le génocide et les médias (Ето това е човечеството. Газа, геноцидът и медиите), Éditions Critiques, 2025.
Рено Ламбер
*Журналист.
