Всъщност така е удобно за местната управляваща клика. Брюксел е изключително удобно извинение за всякакви провали.
И това е вярно. Също така е вярно, че хватката за крадене от фондовете далеч не е сериозна. Виж, съвсем друго се получава, ако случайно решиш да пораздвижиш някакво местно производство, недай си Боже да е конкурентноспособно. Тогава става менгеме и започва да се реве с пълен глас и следват наказателни процедури. От това последното си пати не само България.
А, иначе ква е пък тази държава Беларус - къде ще се бута пред гордата държава членка България!?
Бонго, знам, че не е приятно, но истината трябва да се гледа право в очите. Другото е мижи да те лАжим...и опашката на всички възможни класации, не само в ЕС 
Истината - поне според мен - е следната. Членството в ЕС е функция от желанието на населението и политическата върхушка за по-добър живот на територията. Макро икономически това се осъществява в много аспекти. Напр. реалните доходи са по-високи от тези преди 15 години, например. В други аспекти, обаче, затъването продължава - например в образование и здравеопазване, които за мен са най-важните за бъдещето на територията.
А някакъв анализ за затъването ще има ли? Или поне някоя хипервръзка към такъв анализ? Питам, понеже вие сте по анализите и хипервръзките? Кога, кой, защо, как? И ако може анализатора да не се оправдава с комунистите.
Сержантът, според мен, е прав, че в крайна сметка от нас тук зависи, дали и как ще използваме членството в ЕС.
Е, докато антикомунизма е водещ лайтмотив на повечето партии у нас, няма как да стане. Отделно, че няма и да ни позволят да стане. В момента сме в позицията, на която бяхме през 1939 г. (приблизително).
Некакъв двоен стандарт ми се види. Не виждам защо трябва да правя специален анализ за затъването в здравеопазване и образование. Поектите за "здравна реформа" на Ананиев демонстрират състоянието на здравеопазването, информациите, че фирмите наблягат на владеенето на български напоследък, е симптоматично за състоянието на образованието.
Аналогията с 1939 г., заради която намесвате антикомунизма, не съм сигурен, че е особено удачна. Има достатъчно данни за стремителното възходящо развитие на страната през втората половина на 30те. Авторитарният режим наложен от 19то майци и впоследствие овладян от царя бележе модернизация във всяка област, повишаване на икономическите показатели, успехи в просветното дело , подобряване на здравеопазването; в администрацията се налага принципа на меритокрацията, разбира се, свързана с лоялността към монарха и властта. Разбира се, икономическото обвързване с Германия през този период, особено след 1937 г., е също фактор, но като цяло икономиката бележе забележително развитие, разбира се, в контекста на тогавашното европейско развитие. Без да идеализираме, но и без да пропускаме контекста, нарастват добивите в селското стопанство и то в условията на променящо се съотношение между зърнени технически култури; индустрията, бива регулирана и нараства като процент от стопанството; периодът бележе усилено строителство на пътища и жп. линии. Настъпва онова, което в старите читанки се наричаше "временна и частична стабилизация на капитализма". Ако изключим политическата емиграция (особено за активисти на ВМРО), емиграция навън почти няма.
В политически план, макар че партиите са разпуснати, комунистите са приели , че "няма условия за въоръжена борба". Те още в 34та са снели тактиката за борба за "съветска България" и през втората половина на 30те услията им са съседоточени преди всичко към постигане на "единния фронт", чиято основна задача е възстановяване на Търновската конституция. За целта се опитват да постигнат споразумение с редица други (разпуснати) партии - като се започне от демократи и земеделци и се стигне до движението на "кръволока Цанков". Повечето оцелели от тях са вече амнистирани в серия от амнистии от предходния период (7 на брой за периода 1923 - 1932 г.), ако изключим няколко "респектирани" от деветнайсетомайци през 1934 г. Съответно антикомунизмът изобщо не е сред основните идеологеми на властта за сметка на тези за "национално обединение" (разбира се, около Цар и Отечество). Но най-важното - подобно чувство за "обреченост", "безнадежност", "нищо не зависи от нас" и прочее - напълно отстъстват от обществения дебат.
Още веднъж наблягам на условността за развитие в тогавашни условия, в следствие на изключително тежко наследство , породено от репарации, бежанци в страната, световна депресия, преврати, опити за метеж, политически убийства и тероризъм.
