От одеве съм се замислила сериозно дали се сещам за един единствен пример в българската литература, който да говори за извеждане на дете от семейството му. Не ми идва, няма и няма! Или баба Илийца ще носи пеленачето, или дядо Захари ще носи на гръб Монката, или Хаджи Равоама ще се заеме с Рада, или Стоян и Пена ще вземат момиченцето с дървеното кръстче за сестриче на малкия Иванчо.
ааа, Ной,аааа ти ме смяташ за много древна
нали бяхме на една възраст???
В никакъв случай! Нищо древно няма в четенето на задължителната училищна литература - затова и питам, може да има други връстници, които да помнят имало ли е изведени деца или е нямало. Някоя неправилна леля Дъмша, така да се каже, щото инак:
"Радваха се всички, но не и аз, аз, чуждият в тая къща. Усещах как в моето сирашко сърце се събраха всички нещастни сълзи и тръгнаха към очите ми. Отведох магарето в обора и скрит от щастливите на земята, прегърнах братски главата му и пролях пред него изблика на всичката си непоносима горчивина.
...
Когато в събота, пред Възнесение, се качих на магарето и тръгнах към планината, изпращан от леля Станка, не можах да скрия горестта си и още на портата заплаках като момиче, с безпомощни сълзи.
Добрата леля Станка, която ме обичаше и гледаше като съща майка, остана зачудена.
— Ами защо плачеш, лели? У-у, гледай сега, бива ли тъй! Цял мъж да плаче. Какво ще каже леля ти Дъмша, като те види.
При тия думи на леля Станка мъжът, когото тя утешаваше с такъв нежен укор, се разплака повече. Той се захлупи върху гривата на магарето и едвам можа да каже от хълцания:
— Аз отивам в планината и няма да видя леля Дъмша.
— У, ти да не останеш там, лели. Забравих да ти кажа. Утре рано да си дойдеш.
Тя ме помилва с коравата си ръка, прекръсти ме и ме изпрати. Аз смуших магарето и хвръкнах, успокоен и пълен с надежди. Когато се обърнах, аз видях леля Станка, че тича след мене и със страшни ръкомахания вика, колкото може:
— Па да не останеш там, ами да си дойдеш, чу ли!"