Градът е огромен експеримент на Китай за бизнес, административен опит и различен начин на живот"Този небостъргач го нямаше тук преди пет години. Целият този комплекс от сгради не си го спомням, както и магистралата, която преминава през него. А защо са празни първите 20 етажа на тази кула, която строят?" Домакините любезно обясняват, че първите 20 етажа всъщност са паркингът на бъдещия небостъргач. Такива коментари и въпроси се чуват в автобуса, с който пътуваме през Шънджън - един от най-шеметно развиващите се мегаполиси на Китай.
Пристигаме от Хонконг, който макар и от 1997 г. да е под административно управление от Пекин, все още е отделна територия и в Китай се влиза през държавна граница. Почти веднага след граничното КПП на хоризонта изниква силуетът на финансовия център Ping An, новият шампион на Шънджън. Сградата е висока 600 м (дори се е наложило да я намалят малко по настояване на авиодиспечерите) и в момента е втората по височина в Китай и четвъртата в света.
На фона на все още пресни спомени от световноизвестния бизнес център на Хонконг по бреговете на залива Виктория осъзнаваме, че Ping An е декларация на съвременен Китай за ХХI век. След няколко километра навлизаме в града, който безспорно е огледалният отговор на Хонконг, само че в пъти по-голям - по площ и население. По официални данни към 2017 г. населението е било малко над 12 милиона души, докато в бившата британска колония живеят около 7.5 млн. В действителност в Шънджън вероятно живеят и работят доста повече - над 23 милиона души.
На 1 март 2019 г. тук ще празнуват 40 години, откакто селището с последната китайска жп гара преди Хонконг е обявено за град. След още една година, на 1 май 2020 г., Шънджън ще отбележи 40 години от събитието, благодарение на което се превръща в "китайската Силициева долина" - обявяването му за първата от петте специални икономически зони на комунистически Китай.
В градския музей, който сам по себе си е поредното забележително архитектурно творение, секцията за съвременността започва с восъчна фигура на Дън Сяопин - лидерът, без когото не само Шънджън, но и икономическият възход на Китай нямаше да ги има. "Всеки град, всяка страна има нужда от герой", казва гидът - жена на средна възраст, пристигнала преди години като милиони свои сънародници от вътрешността на страната. В тона ѝ няма патос, просто изразена логика, че хората винаги имат нужда от ефективни лидери.
По-младите китайци тук не се притесняват да коментират, че след смъртта на Мао Цзедун през 1976 г. в Пекин най-после осъзнават колко отчайващо изостанала от света е страната. Впечатляващо е колко бързо Дън Сяопин, който губи всичко и дори влиза в затвора в преследванията като вътрешнопартиен дисидент, се връща на върха и успява за две-три години да наложи отварянето на самоизолиралия се Китай към света. За разлика от болшевиките, които през 50-те години твърдяха, че влизането в комунизма ще стане всеки момент, Дън Сяопин заявява, че Китай е в началото на социализма и партията трябва да се съобразява с това. Резултатът от този прагматизъм днес е - поне в Шънджън - стъписващо видим във всяко отношение.
Ако оставим настрана, че местната икономика се оценява на много милиарди долари, за европейците всичко това напомня донякъде на противопоставянето между Източен и Западен Берлин в годините на студената война. Очевидно е, че Шънджън е проект - икономически, административен и идеологически - отговор на Хонконг. Първото нещо при обявяването му за специална икономическа зона през 1980 г. е вдигането на ограда от бодлива тел с 6 ГКПП около нея. Не само защото това е гранична зона със специален достъп, но и за да има плътен контрол над това кой влиза и излиза от нея, колко души живеят и работят и какво се внася и изнася от нея.
И днес средната възраст на местното население е необичайно ниска благодарение на милионите китайци в разцвета на силите си, дошли заради добре платената работа. Затова в града се работи наистина много, а хората (особено майките с деца и старите хора) по улиците са изненадващо малко, защото често живеят в общежития непосредствено до завода, в който работят. Казват, че не си истински жител на Шънджън, ако не си сменил адреса си (т.е. работното място) поне 5 пъти и не са ти откраднали телефона 7 пъти. Второто е свързано с проблема с дребната престъпност, обири на жилища и джебчийство, на които днес смятат, че са намерили решение. Полицията почти не се вижда, защото сигурността е поверена на изкуствен интелект, обработващ данни от десетки хиляди камери и информация от всевъзможни източници. Така се управлява и трафикът (смог няма - зелените таксита, коли и автобуси са ясно обозначени и се регистрират с предимство, а който иска стандартна кола, минава през лотария за ограничена годишна квота). Китайците са доволни от промяната и на въпрос не се ли притесняват за личните си данни отговарят, че имат доверие в добрите намерения на правителството си.
В началото на 80-те години първата висока сграда - само 30-ина етажа, е била с въртящ се малък ресторант на върха, от който се вижда Хонконг. Днес градът се вижда от луксозните ресторанти и високите етажи на небостъргачите на Шънджън, но духът на конкуренцията и високото самочувствие на китайците са различни. И до днес няма как Китай да се конкурира с финансовия център и дългата традиция на Хонконг в международната търговия. Затова се залага на производство с висока възвращаемост, каквито са информационните технологии, и се строи и разширява търговският порт. Не само защото бившата британска колония няма безкраен капацитет да поема стоките от и за Южен Китай, но и защото делтата на Перлената река (всъщност тук в Южнокитайско море се вливат три реки), в която се намира заедно с Шънджън, вече е неузнаваема. По бреговете ѝ за едва 30-ина години в огромна дъга от Хонконг на изток до Макао на запад са се появили почти свързани в една мегаагломерация градове с общо население над 120 милиона души.
За олицетворяване на цялата тази свръхамбиция си има специална статуя в градския музей на Шънджън. Бронзовият бик, навел глава за атака, спокойно може да стои пред която и да било борса по света. Китайците са вложили друг символизъм - бикът здраво е забил задните си крака в традициите на земята, а рогата му са като устрем към бъдещето. Напрегнатото мускулесто тяло означава, че трябва здраво да се работи, за да догони и надмине Китай всички, но и е символ на отговорността, която лежи на плещите на места като Шънджън. Кой друг, ако не ние, казват местните хора.
Китайският ресторант не е това, което си мислите
Когато още първата вечер в Китай ти сервират печена патица цялата заедно с главата и човката, включваш, че май само си мислиш, че знаеш нещо за местната кухня. Разбира се, кулинарното разнообразие е като самия Китай - огромно и древно. То се простира от монголската храна от степите на северозапад, през пекинската и съчуанската до тибетските планински специалитети и кантонската - вероятно най-близката до разбирането на европееца за приемлива ориенталска кухня.
Почти всички ястия са доста пикантни, всъщност направо са си люти, а някои с парещия си ефект така ти прочистват синусите, че го помниш в следващите няколко месеца. За заклетите вегетарианци често е истинска мъка да намерят нещо в менюто. Месата са познатите червени и бели меса (предимно патешко, почти никога пилешко) и рибни/морски продукти, но фантазията в приготвянето им толкова се е развихрила, че накрая просто губиш броя на вариациите.
Млечни продукти и сирена няма (най-близкото на вид и вкус е тофу), както и зелени салати, кафе, сладолед и газирани напитки, но пък бирата е сравнима с някои от добрите български марки. Забравете и за хляб или паста - дори "спагетите" тук са от оризово брашно.
Различен е и начинът, по който настаняват гостите, когато става дума за компания от повече от 5-6 души, независимо дали сте в обикновен или луксозен ресторант. Ако по нашите земи сме свикнали да събират няколко маси, в Китай за такива случаи си има отделни помещения, които понякога може да достигнат дузина. Обикновено това е стая с размери около 5 на 5 метра, с голяма кръгла маса в центъра, кухненски плот за работа на двама-трима келнери и понякога дори собствена тоалетна.
Прилича на VIP сепаре, но местните хора обясниха, че няма някакво специално отношение и това е обичайно за китайците. Когато се съберем в компания, сме малко шумни, смеем се и говорим силно, може и да ни се допее, особено ако събирането е по някакъв специален повод - защо да притесняваме другите и ние да се притесняваме от това?
Масата неслучайно е кръгла - в средата ѝ е монтирана въртяща се на ос плоскост, върху която се сервира. От една страна, това е равнопоставеност на всички, за които е подредена масата. От друга, храната също е достъпна до всеки при завъртане на кръглата плоскост. От трета, сервирането е много ненатрапчиво, просто поставят ястията на кръга и прибират опразнените плата, а всеки сам си сервира. Персоналът само обикаля да долива вино (китайското, което опитахме, е по-добро от някои централноевропейски), твърд местен алкохол почти не сервират.
Друга особеност е, че липсва традиционният за европееца ред на салати, предястия, основно, десерти, диджестиви Всичко върви в една сякаш безкрайна поредица от ястия, която може да бъде сервирана в продължение на повече от 40 минути. Още първата вечер направиха впечатление две неща. Първото е, че още при сядането носят за всички зелен чай, а това е гореща напитка, която по нашите ширини се поднася в края. Второто е, че от менюто отсъства или се сервира съвсем накрая - нещо, което сме свикнали да е типично азиатско ядене - ориз.
За първото има обяснение - страната, в която чаят е станал напитка преди повече от 4500 години, знаят, че преди хранене той може да подейства успокояващо, да прочисти устата и гърлото и да отвори апетит. За второто има запомняща се поука - оризът за китайците е като хляба за нас и се смята за неуважително към госта още в началото да му предложиш нещо, което бързо ще го засити. Така може да се създаде впечатление, че искаш да яде по-малко от хубавите ти ястия и гощавката да приключи по-бързо. Затова оризът идва в края, понякога дори може да отсъства от менюто.
Китаец, който работи от няколко години в компания в България, сподели, че ако не беше корпоративната забрана за паралелен личен бизнес, би отворил заведение у нас, където да има всичко това. "Имате китайски ресторанти, но не знаете какво е китайска кухня", смята той.
https://www.capital.bg/light/mesta/2019/02/08/3386352_shundjun_-_bikut_na_kitaiskata_ambiciia/Прехвърлих цялата статия тук, понеже някои от вас може да нямат достъп до нея, на сайта на Капитал, ако нямат регистрация.