германците като цяло квото правят - го правят обмислено и като цяло добре. малката тази седмица ваканция, та посетихме едно село. на немски дорф. на една рекичка, 30-40 км и се влива в рейн. селото на нея е кръстено. реката се казва се дюсел. селце, има-няма 500 хиляди.
първо искахме да идем до хамбург, ама малката пощуря на тема дюселдорф - имало там малко токио, цял японски квартал... ами има. светеха ѝ очетата.
като отидохме до еко-хауса, демек едно заградено такова с традиционна японска къща, будистки храм и разни малки падогки, заради короната не ни пуснаха. само онлайн можело да си запазиш час за посещение. и типично по японски една девойка ни се извини межди 5 и 48 пъти и отказа да ни пусне. малкото се примоли поне до магазина за сувенири - не можело. ама то в два и половина ще има група, ако от нея не са дошли всички - тогава евентуалише.
стана 2 и 35, никой не дойде, ама пак типично по японски сори, не можем да ви пуснем. тръгнахме си, и като минахме 10 метра, една друга жена се подаде от един прозорец и ни повика. като дойдохме до вратата първата девойка отново се извини поне седем пъти и вече искаше да ни пусне. японска простотия - групата не идва, ама я е страх да не би да поеме инициатива да направи нещо. кретения на квадрат, типична за азия като цяло.
навънка немски есенен мизансцен - между 5 и десет градуса, вали гаден дъжд, аз му викам напоителен, дето е на ситни капки, ама прониква навсякъде. мене вече ми беше писнало /бях на вълна да псувам всички още от тв кулата, дето трябваше 10 мин да чакам асансьора, щото долу нямало хора и те не се качват да ни свалят нас, от нас са си взели таксата за вход и квото сме си купили там от сладкарницата, новите са с предимство, капиталистическа логика/ и в знак на протест ги отсвирих и си четох киндъла пред къщата. обаче на малкото му светеха очетата.
