БАЙ ГАНЬО ЙОРДАНОВ
"Беше някъде в началото на лятото през 1990 година. Почти всеки ден ми звъняха от София. През пролуката на тоталитарната система все повече хора се заглеждаха към нас, българите от Запада, които не бяха „с посолството“. Една вечер ми се обади „дясната ръка“ на господин Кюркчиев – Стефан Савов.
„Утре заминава за Париж един наш „голям“ демократ. Канен е от американските републиканци на конгрес в Калифорния. Много ви моля да го посрещнете и упътите.“
В уречения час се наредих между посрещачите на летище „Орли“. Веднага разпознах „големия“ демократ: нисък, дебел, с брадичка „а ла Ленин“.
Сашо се казвам, Сашо Йорданов, представи се непринудено запъхтелият се и потен председател на една от най-новоизникналите политически формации, миниатюрната Радикалдемократическа партия.
До него висок рус младеж също ми подаде ръка, без да каже нищо. Седнал до мен в колата, Йорданов се
въртеше като пумпал и ме обсипваше с въпроси къде ще ходим, какво ще правим, как да намерим хотела му, да не се загубим някъде…
Не можех да си представя просто вземане от южната аерогара „Орли“ на такъв знатен антикомунист и стоварването му на северната „Роаси“, откъдето излиташе самолетът за Америка. Подготвил бях, както му се полага, малка програма.
Първо се отбихме вкъщи. Гостите стояха дълго по средата на салона и си шушукаха нещо. После Йорданов бръкна във вътрешния джоб на сакото си и ми подаде едно шишенце с ракия, на което половината съдържание липсваше. Благодарих му и прибрах шишенцето в бара на салона. Оттам извадих бутилка „Шивас“. Над главата ми висеше двуметрово огледало. Когато се изправях, зърнах изкривеното от разочарование лице на Йорданов. Той вероятно беше помислил, че съм си прибрал пиенето и толкоз. Когато видя, че пълня чашите с уиски, маститият депутат се отпусна усмихнат.
„Животът ни мина! Нищо не видяхме, нищо!“, изпъшка той, като се оглеждаше.
Опитах се да го попитам за бъдещите промени, за новите закони, връщането на земята, за частната собственост.
Йорданов продължаваше да пъшка за живота, който си бил минал, и да се оглежда настоятелно. Когато чашите се изпразниха, поведох гостите из града. Минахме покрай Айфеловата кула, парижката „Света Богородица“ и спряхме в един ресторант до Елисейските полета.
„Какво се яде тука?“ – попита ме той, а русото момче продължаваше да мълчи.
Избрах за всички ни лангуста. За пиене поръчах бяло вино.
„Какво е това и как се яде?“ – попита Йорданов.
Много лесно, казах, това са големи океански раци. Ядат се само опашката и щипките.
Депутатът остана във възторг от ястието, най-вече поради чесновия сос, с който беше полято.
По едно време извади пачка вестници и ми ги подаде. По това време той беше главният редактор на вестник „Век 21“.
„Русото момче с теб може би е журналист?“ – попитах аз.
„Не бе, той ми е бодигард“, отвърна Йорданов, без да се притеснява от факта, че хранех неговия телохранител с лангуста в името на бъдещата победа на демокрацията.
Късно през нощта ги закарах до хотела, който се намираше на повече от 50 километра от Париж. Валеше като из ведро. Капнал от умора, с голяма мъка намерих хотела.
Йорданов ме задърпа:
„Ела да им кажеш, че всичко е платено от американците“ – размахваше той билетите пред носа на служителката на рецепцията.
„Ние много добре го знаем – отвърна спокойно жената. – Какъв ви е проблемът?“
На връщане от Калифорния Йорданов ми се обади:
„Много важни неща имам да ти казвам. Идвай да се видиме!“
Българският депутат сияеше от невероятния успех на американското си пътешествие.
– Гледай какво става тука – похвали се той и ми показа една снимка, на която позираше в компанията на пенсиониралия се вече Роналд Рейгън. – Освен с него се запознах с един арабски принц, братовчед на най-големия собственик на петролни извори в Близкия изток. Уредих снабдяването на България с петрол от Персийския залив. Спираме доставките от Русия!
Слушах го с едно ухо и търсех място за паркиране, понеже гостите искаха да пазаруват.
– А бе ти изглеждаш успял човек – изведнъж се обърна пряко към мен депутатът, – защо тогава караш опел, а не мерцедес?
– Трудно ще ми е да ти обясня това, Сашо. От моя страна искам да те попитам ти, като председател на Радикалдемократическа партия, защо ходиш на конгреса на републиканците, а не на демократите?
– Ами защото те ни платиха билетите – отговори Йорданов без грам притеснение."
Откъс от книгата „Третият светилник” на Божидар Чеков
