Единственото, което си мислех, беше „не пъшкай“, защото пъшкането беше като при секс. Не можех да се удържа заради това, че съм толкова тежък. Единственото, което можех да направя, е инстинктивно да си стягам корема. Чувството е отвратително. Не знам тия хора как издържат това нещо. Но през цялото време, докато той летеше нагоре, докато отидем много нависоко, аз издавах някакви звуци като „ъ-ъ-ъ, ъ-ъ-ъ, ъ-ъ-ъ“…
Казах си: „Не издавай звуци. Това изглежда позорно. Издаваш звуци, все едно те ебат! Съсредоточи се вече. Недей да мъцаш така!“. След което този човек започна да ме върти и да прави всякакви фигури във въздуха. Всичко, което си виждал по филмите, само че с мое участие. По едно време видях, че мухата е умряла, и разбрах, че съм на място, където няма живот.
Преди да се кача в самолета, ми бяха дали пликче за повръщане, а аз ведро казах: „Аз не повръщам“, и го сложих в един джоб, който е долу на прасеца, на крака. Проблемът беше, че след като излетяхме, аз не можех да си стигна до прасеца на крака, защото ръката ми тежеше около 200 кила. И не можех да си извадя пликчето, за да повърна в него. А вечерта ние ядохме много.
И тогава си казах: „Свиньо, ти знаеше ли, че ще летиш на реактивен самолет? Знаеше ли? Знаеше! А яде ли? Яде. Можеше ли да не ядеш? Можеше. Сега ще се оповръщаш и долу, като слезеш, твоите камери ще те снимат колко си се изложил, какъв гъз си ти, оповръщан целият, защото си човек, дето не може да се сдържи и не може да се спре да яде“.
Всъщност Хоузър ме въртеше непрекъснато – свредели, лупинги, а аз само „мъцах“ отзад. В един момент установих, че летим, без да се въртим. Но летим надолу с главите. И пилотът каза: „Тайгър, как си?“. Тук за пръв път се обадих и казах: „Виж к’во, вече не съм Тайгър. Аз съм Рабит. Ако по някакъв начин долу съм те наранил или съм нарушил твоето спокойствие, искам да ме извиниш“. Извиних се веднага, с надеждата, че ще ме пощади и вече просто ще си летим. А той каза: „Виж, това е много готино. Тайгър – продължи да ми казва Тайгър той, – виждаш ли, че земята е небе, а небето е земя?“. И аз казах: „Виждам, това е една невероятна гледка“. Той каза: „Знаеш ли колко малко хора по света са виждали тая гледка?“. А аз си мислех: „Дреме ми на кура колко малко хора са виждали тая гледка! Просто искам, ако може, да слезем“. Но с моя неподправен английски му казах: „Щастлив съм от това! Аз съм много щастлив, че виждам тая гледка и малко хора по света са виждали тая гледка от реактивен самолет“. Той каза: „Добре ли си?“, и аз казах: „Много съм добре“. Той каза: „Нали нещо не съм те разстроил? Добре ли си физически?“. Казах: „По-добре не съм се чувствал през живота си“. Той каза: „Готов ли си за още преживявания?“, а аз казах: „Аз съм роден готов!“, при което той просто пусна самолета да пада с носа надолу. Разбираш ли? Просто го пусна да пада надолу с носа. Аз съм по-висок от Хоузър и виждах земята над неговия шлем и как ние летим надолу, свободно падане, с носа надолу, към земята. И си казах: „Тоя може да се е развел оня ден. Може да му е адски кофти от това, че се е развел, и да ни забие в тая земя, просто ей така, защото на него му е кофти. Дреме му на него, че аз съм нек’ъв българин. Просто може да се разбием ей сега“. И само си казах: „Недей да крещиш“. Защото това е като… Представи си тези, дето ходят на увеселителни паркове, които се пускат на влакчета и крещят. Ама онова е влакче. А тука летиш в изтребител, с боен пилот, който не познаваш добре и с който си се ебавал жестоко, преди да излетите. И летиш надолу с носа и виждаш как земята се приближава със страшна скорост. И си казах: „Сега няма да крещя“. Единственото, което си мислех, Иво, в тоя момент, беше: „Няма да крещя, няма да крещя, няма да крещя-я-я-я-я-я“.
http://4eti.me/за-мен-е-чест-слави-трифонов/
