и точно тук Янакиев набляга на обсбеването на хорото от "народа", като много основен акт на себеизразяване в настоящето
защо се случва това?
аз имам някаква теория, но тя няма да ви хареса
защото е лесно! защото заявяваш една лесна принадлежност към група
не се изискват много усилия да принадлежиш към нея, трябва просто да си роден на мястото
а хорото предлага масовост и първичната театралност, която съпътства винаги публичното себеизразяване
Но здраво зърно в тази теория има - поне в практическата й стойност.
Пак същата пловдивска английска, от която един клас ще ходи на посещение на друг клас, от друго училище, което е под патронажа на мъжа на Елизабет Втора лично. Чисто мъжко училище, даже нямат дамска тоалетна, защото едва в последната година имат две преподавателки - това за сто и нещо години история. Та другият клас казва, а, като дойдете във Великобритания, ние сме ви подготвили културна програма. Е, па нема да падаме ний по-долу, я! Одма се спрята културна програма, с четене на съвременна и по-древна българска поезия в превод, и като гвоздей - половин час народни танци. Три месеца няма геле, групата репетира след часовете. Изпросени са носии от ансамбъл "Тракия" - тежки, миризливи и много автентични, даже с папуците вървят.
Настава деня Х, цялото тамошно школо е събрано в актовата зала, телевизията е строена, целият градски елит е доведен, щото ние сме екзотика по-рядка от тези с поличките от палмови листа. (Помните, интернет няма, за Източния блок не се знае НИЩО, бяло поле на картата след войната!) Уф, едно от девойчетата си е забравило папуците, което означава, че останалите 14 ще танцуват на токчета също. Добре, че униформените обущета са еднакви, досущ папуците. Стихотворенията минават бързо, следва танцовата част, ние се изпотрепваме от ентусиазъм. Край, залата неистово свири, от балкона кметът ръкопляска прав, заедно с местния елит, всички са във възторг, освен операторът на телевизията. Той е в отчаяние, камерата е отказала, репортаж няма, ще го уволнят на място! Води го директорът на училището и умолява, айде още едно парченце, само за снимка ако може, да спасите човека. А, казва нашата даскалица, направо цялото ще го изиграем, нали, деца?! Децата си поемат дъх и казват, ами като се налага! Залата с труд е утихомирена от директора си лично, музика, светлина, камера, още половин час, вече на гол ентусиазъм, щото дъх не ни е останал много. Залата пак е в еуфория, от свирене ще издухат органа зад гърбовете ни, кметът ни кани в кметството, репортажът е спасен и заема бая време. Отсрамили сме се, така да се каже, с туй публично самоизразяване.
Така че хорото може да ни извади от много ситуации, не само пред Народния Театър.
