чета мненията по тази тема и тук и оттатък и все-повече се озадачавам
и не - не става дума за духовност, емпатия, съчувствие към болно дете
бих говорила и за това, но виждам, че разбирането не е много голямо , ето и Minderbinder
ме изненада
друго е, нека го наречем корпоративна култура за простота
аз работя близо тридесет години с хора, директни срещи всеки ден, като бях по-млада дори на гише
при нас не е храм, идват всякакви хора, кротки, агресивни, уплашени, пияни, арогантни, възпитани, с деца, понякога с бебета в колички
никога за тези години не съм си позволила да крясна на някого, да го върна, да не го изслушам,или не дай-Боже да го изпъдя крещейки истерично, докато той се опитва да ми се извини
не, че понякога не ми се е искало, но никога не ми е минало на ум да го допусна, защото на работното си място, не съм аз, с прищявките и гнева си
там съм част от екипа си, от хората , с които работя, с които сме зависими един от друг, , от мястото където си изкарвам хляба, градя приятелства, репутация, кариера, част от Корпорацията си
защо свещеникът не възприема така мястото където работи? защо няма такава култура? защо не е такава част от Църквата си?
и в Църквата ли, най-старата институция, трябва да разчитаме на индивидуален ентусиазъм, а не на добре обучени хора, които изпълняват задълженията си?